Страници

сряда, 24 август 2016 г.

Глава 1: СУВЕРЕНИТЕТ И ДЕСЯТЪК


Донесете всичките десятъци в съкровищницата, за да има храна в дома Ми, и опитайте Ме сега за това, казва ГОСПОД на Войнствата, дали няма да ви отворя небесните отвори и да ви излея благословение в изобилие! (Мал. 3:10)
Една съкровищница, един десятък – това е сърцевината на въпроса. Когато спазващите завета започнат да дават десятъка си в повече от една съкровищница те започнат да губят от Божиите благословения в историята.  Защо? Защото това показва, че те не вярват в един суверен, ауторизиран от Бога колектор на десятъка –църквата. За тях десятъкът представлява серия от дарения. Тези дарения се възприемат като морално доброволчество, което дава суверенитет на донора: който плаща за оркестъра, поръчва музиката.
Суверенитета на дарителя върху неговия десятък е илюзия. Подобна форма на суверенитет не е негово право. Той получава  делегиран суверенитет, но ако се разбунтува срещу върховния Суверен, ще загуби това право. И тъй като той отказва да дава десятък, тогава се появява държавния колектор и се налага. Държавата започва да поръчва музиката.

Доброволчество и суверенитет
Съвременната църква е последователна  - тя не проповядва за абсолютния суверенитет на Бога, следователно няма как да проповядва и за суверенитета, който е делегиран на нея самата. Няма как да проповядва за икономическия белег на своята власт – морално задължителен десятък, след като не проповядва морално задължителния закон на Бога. Като отхвърля три-четвърти от Библията като „отминало Божие Слово”, църквата на практика е прерязала собствената си кесия с пари.
Когато църквата учи, че Бог няма законно право над съвременните институции – плурализъм[1] – тя се поставя под властта на друг бог и друг закон. Бог бива представян като нямащ права върху модерния човек. Изречения от рода на „Бог те обича и има чудесен план за теб” са заменили „Бог те притежава и те е поставил под вечен договор, който ти наруши.” Доктрината за Бог, който няма права, има финансови последици за църквата, които засягат нейните членове, включително и тези, които не дават десятък. Тези последици са празно портмоне.
ГОСПОДНОТО слово беше чрез пророк Агей и каза:
Време ли е за самите вас да живеете в своите обковани с дъски къщи, докато този дом пустее?
И сега, така казва ГОСПОД на Войнствата: Внимавайте в пътищата си!
Посяхте много, но събрахте малко; ядете, но не се насищате; пиете, но не се напивате; обличате се, но не се стопляте; и надничарят получава надницата си в пробита кесия. (Агей 1:3-6)

Това предупреждение много лесно се отхвърля като „Старозаветно”. Антиномиското проповядване представя църквата като напълно доброволческа институция, договорна, а не заветна – още една сред многото доброволчески институции. Подобно проповядване гледа на олтара така, както гледа и на библейския закон – ритуал, изпълняван от време на време за спомен. Църквата почти не се различава от социален клуб с идеална цел. Тя не е възприемана като суверена.
В литургията на съвременната църква се забелязва бегло юридическото присъствие на Бога . Хората пеят „Всеки да извика силата на Исусовото име, ангелите нека коленичат”, но никой не взема на сериозно нито ангелите, нито силата на Исусовото име. В либералните църкви подобни неща се възприемат като не-исторически (Бартиянство*) или по-лошо – като митични (Бултманиянство*).
Църквата трябва открито да проявява Божият морал и стандарт на света[2], точно както Израел правеше под Моисеевия завет. Съвременната църква не вярва в това.  Намираме за нелогично присъствието на Бог в гражданските съдилища, в кабинките за гласуване или в президентската институция.  А изрази като „И Бог да ми е на помощ!” (клетва в съда), „На Бог се уповаваме” (на американските пари) и „Бог да ви благослови” (в президентските речи по телевизията) от честа употреба са се превърнали във формалност. Призоваването на Божието име е просто обичай.

Юридически белези на суверенитет: клетва и санкции
Произнасянето на клетва е белег на заветен суверенитет. Само три институции имат законовото право да изискват такава клетва: църквата, държавата и семейството.[3] Подобна клетва призовава Божиите негативни санкции върху човека, който наруши условията ѝ. Тези санкции имат сила в историята (т.е. тук на земята, б.пр.).  Малко християни вярват на това, въпреки примера с Павловото предупреждение относно недостойното участие в подновяването на заветната клетва – Господната вечеря.
Затова всеки, който яде този хляб или пие Господната чаша недостойно, ще бъде виновен за грях против тялото и кръвта на Господа.
Но човек да изпитва себе си и така да яде от хляба и да пие от чашата;
защото, който яде и пие, без да разпознава Господното тяло, той яде и пие осъждане за себе си.
По тази причина мнозина между вас са слаби и болнави, а доста са и починали.
Защото, ако съдехме сами себе си, нямаше да бъдем съдени.
Но когато биваме съдени, биваме наказвани от Господа, за да не бъдем осъдени заедно със света. (1 Кор. 11:27-32)

Личният съд, институционалния съд и Божия съд – всяко едно има своето място в историята.  Съвременната църква се съмнява в предвидимите Божии санкции в историята. Повечето християни не очакват да видят  позитивните Божии санкции в историята.Следствието е очивидно: те губят вяра в значим исторически прогрес. От тук идва липсата на доверие на песимилениалистите в работата на църквата, въздействието на Евангелието и бъдещето на християнството.[4]
Без клетвата и свързаните с нея санкции църквата не се отличава от една безклетвена, доброволческа институция. Скептицизмът относно законово делегирания суверенитет се е разпространил и в друга заветна, клетвена институция – семейството. Клетвата, чрез която се създава ново семейство е подронена от една съдебна чудовищност  – развод по взаимно съгласие. Има само една институция, която се взема на сериозно заради санкциите, които налага – Държавата.  Възходът на модерния статизъм върви със западането на институционалната църква и разпадането на семейството.
Коя клетва е централна в обществото според Бог? Църковната. Защо? Защото само църквата ще оцелее след крайния съд. Тя ще продължи да съществува във вечността (Откр. 21:1-2). На църквата бе дадена задачата да кръщава народите в Христовото име (Мат. 28:18-20). Кръщението е монопол на църквата.
Възгледът за централното място на църквата в общвеството и присъщите ѝ тайства не е  много широко разпространен. Либералите твърдят, че централна е държавата. Консерваторите твърдят, че централно е семейството. И двата възгледа са във война с ясното учение на Исус.
Не се бойте от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а по-скоро се бойте от Онзи, който може и душа, и тяло да погуби в пъкъла.
Не се ли продават две врабчета за един асарий? И пак нито едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец.
А на вас и космите на главата са всички преброени.
И така, не се бойте: вие сте по-ценни от много врабчета.
И така, всеки, който изповяда Мен пред хората, ще го изповядам и Аз пред Моя Отец, който е на небесата.
Но всеки, който се отрече от Мен пред хората, ще се отрека и Аз от него пред Моя Отец, който е на небесата.
Да не мислите, че дойдох да донеса мир на земята; не дойдох да донеса мир, а меч.
Защото дойдох да разлъча човек от баща му, дъщеря – от майка й и снаха – от свекърва й;
и неприятели на човека ще бъдат домашните му.
Който обича баща или майка повече от Мен, не е достоен за Мен; и който обича син или дъщеря повече от Мен, не е достоен за Мен; (Мат. 10:28-37)

Семейни ценности и Божиите санкции
„Семейни ценности.” На където и да се обърнем, чуваме как консерваторите прокламират семейните ценности. Компаниите за набиране на средства бяха създадени на основата на семейните ценности. От политиците се иска да говорят за семейните ценности и те го правят.
Възниква един въпрос: кои семейни ценности? Мюсюлманските? Да вземем за пример как мюсюлманите защитават  целомъдрието? Семейството се събира и екзекутира неомъжената дъщера след като е родила детето. Лошо решение? Такива са семейните ценности. Вие да не сте против семейните ценности?[5]
Всички подкрепяме семейните ценности, не се съмнявам в това. Покажете ми един политик, който става и заявява „ Аз съм ‘за’ изневярата и аборта”. Не са много, нали?  Но какво свидетелстват после техните действия и живот? Че са хора, които нямат страх от негативните Божии санкции в историята. И защо им е да се страхуват, нали модерната църква учи, че няма заветно предсказуеми общи санкции в историята. [6]
Християните са приели следното равенство: първороден грях минус Божиите санкции в историята плюс Божията обща благодат  =  законна гражданска юриспруденция. Всичките сълзи,  ридание и увещания за разпадането на семейните ценности няма да променят нищо докато християните не признаят, че техния възглед за Божиите санкции в историята са в основата си същите като на неспазващите завета – като на хуманистите от края на 20 в. Доказателството за това е степента, в която негативните санкции на Държавата се отклоняват от Старозаветните. Модерния човек е решил, че не трябва да има съвпадащи санкции между двете. Развод без вина, аборт без вина, изневяра без вина – това са основните вярвания на Уол Стриит, Мейн Стриит и Белия дом – (1) „Ако е хубаво, направи го”, (2) „ Ако ти докара гадене сутрин, убий го.”
Икономиеските съображения са: (1) „Ако изобщо се роди, някой трябва да плати”, (2) „Ако родителя не може да плати, то правителството ще плати.: И така „Балансирай семейния бюджет: убий нероденото” става „Балансирай държавния бюджет: убий нероденото.”
Бунтовната държава и бунтовното семейство са заедно срещу църквата, когато тя  проповядва Божия закон. Само, че тя вече не го прави. И за това бунтовните държава и семейство решават, че  обществото може спокойно да не обръща внимание на игнориращата завета църква. Всички те игнорират Божието предупреждение:
И така, който отмени една от тези най-малки заповеди и научи така хората, най-малък ще се нарече в небесното царство; а който ги изпълни и научи така хората, той ще се нарече велик в небесното царство.  (Мат. 5:19).

Този, който размахва юмрук
Няма морално задължителен десятък, няма и негативни сакции от Бога – на това учи модерната евангелска църква. Резултатът от подобно проповядване е, че без десятъка намаляват положителните санкции. Тъй като църквата отказва да налага негативни санкции на тези, които не дават десятък – т.е. да отнема правото им на глас  като членове[7], то тя става неспособна да носи положителни сакции в обществото – да извършва благотворителност. Една църква купува на кредит парче земя, построява сграда, която също е на кредит, и плаща на пастор, който също е обвързан с дълг. Като изплати една сграда, почва да строи друга. Дарителските кампании в американските евангелски църкви са твърде зависими от програмите за строежи. Съвременните църкви притежават комплекси. Това, което им липсва са благотворителни служби.
В обществото съществува разделение на труда. Има много неща, които църквата не може да прави добре – да създаде християнско училище, кризисен център за  бременни или център за рехабилитация на наркозависими (много важно нещо във всяко общество, в което държавата създава училищата). Църквата трябва да подкрепя християнски агенции, които могат да правят тези неща.  Така стандартите на църквата ще се отразят върху дейността на тези агенции в степента, до която те са зависими от парите на църквата. Защо? Заради негативните санкции: църквата ще спре да пише чекове.
Днес църквите пишат чекове основно на банкерите. Негативните санкции са в ръцете на банкерите: няма плащане, няма строеж. Не църквите, а банкерите „размахват юмрук”. След това общинското правителство спира паричните потоци към църквата като отменя освобождаването им от данъци върху собствеността. Вече имаме втори  размахан юмрук.  После правителството заплашва, че ще отмени превилегирования статус на църквата на освободена от данъци. Вече са три юмрука.
Къде е „юмрукът” на църквата? На небето. Църквите настояват, че Бог не нанася  негативни санкции в историята. Той прави това само отвъд историята . На кратко – в свят, който не познава Бог и вечността, църквата дори не загатва за опасността да размаха юмрука си. Или както някои известни политически теоритици казват:
Но фараонът каза: Кой е ГОСПОД, че да послушам гласа Му и да пусна Израил? Не познавам ГОСПОД и няма да пусна Израил. (Изход 5:2)

Сега, когато чуете звука на тръбата, на свирката, на арфата, на лирата, на псалтира, на гайдата и на всякакъв вид музика, ако сте готови да паднете и се поклоните на образа, който съм направил, добре! Но ако не се поклоните, в същия час ще бъдете хвърлени сред пламтящата огнена пещ — и кой е онзи бог, който ще ви отърве от ръцете ми? (Дан. 3:15)
Само че разплата получава първо този, който има най-голям юмрук. Църквата поучава, че не притежава такава власт на земята. За това след личните и семейни данъци, след разходите по кредити, храна, дрехи, университет и забавление, тя получава само останки.

 Ако не е десятък, тогава дарения
Църквата, обременена от дългове, отричаща властта си да нанася санкции, пледира пред своите членове: „Правете така, както Духът ви води”. А това, което Той ги  води да правят е долу-горе същото като при Старозаветните хора. В Съединените Щатите няма деноминация, която да събира дори на половината от десятъка на своите членове.
Хората от Стария Завет бяха духовни деца. За това Бог им даде толкова много закони. Той им казваше какво да правят. Ние обаче сме възрастни, никой не ни казва какво да правим или не (без да броим държавата, разбира се). Ние трябва да се държим като възрастни. Трябва да правим жертви. Това, че жертваме икономически по-малко от половината от изисквания процент жертва на старозаветните хора, е разбира се неуместен аргумент. В крайна сметка те бяха селски народ. Ние сме урбанизирани глобалисти, навлизащи в удивителен Нов Световен ред. Трябва ли  да очакваме законите на едни примитивни хора да работят добре за нас днес? Разбира се, че не, ние сме възрастни, плащаме данъци. Църквата заслужавала 10 процента от прихода ни. Колко примитивно и наивно!
Какво трябва да даваме на местната църква? Със сигурност няма да са и десятък и дарения. Само дарения стигат. В какъв размер и на кого - ние решаваме. Това е наш суверенитет. Ние, нароът определяме санкциите (без да броим държавата, разбира се). Ние даваме и ние вземаме. Благолсовено да е името на народа. Ние контролираме клетвите. Ние кръщаваме църквата. Издигни се, Църкво!
И така служителите на църквата се показват пред народа предимно като техни представители. Молят се в името на Бога, но събират в името на народа. След което се връщат при Бога само с даренията в ръка. Процесът е йерархичен – народа казва на църквата, която е Божия представител, какво те желаят да платят.
Съвременния християнин идва при Бога и Му припомня: „Внимавай, нито цент повече! Задоволи се с това, което получаваш! И не ми излизай с тая старозаветна риторика за огън и жупел. Хич не ми се нрави. Ще прекосим улицата и ще се пресъединим към друга църква, която ще има нужда от парите ни. Те ще се радват да се присъединим към тях. Това е пазар, Стари Приятелю. Можем да пазарим около нас. Това е система  на свободен пазар, а ние сме ценово чувствителни. Ще си изберем най-добрата оферта на някоя от Твоите църкви. И без това сме малко на брой, пазарът е с намаляващ тренд, а това ни прави ценни купувачи.”
(Хората ме питат: Какво значение има есхатологията, която човек изповядва? Ами ще ви кажа – постмилениалистите не вярват, че сегашният „слаб пазар” на новоповярвали е постоянен, докато песимилениалистите вярват. Есхатологията на последните затвърждава мисленето на „купувачите на пазара”.  Това също оказва въздействие върху дисциплината в техните църкви – подрива я).
Преди три века християните вярваха, че има само три начина да излезеш от църквата – смърт, отлъчване или препоръка за изместване. Вече никой не вярва в това. Отлъчването е старомодно. Препоръките за изместване само създават усложнения - когато бъдат изпратени, църквите ги преглеждат и отхвърлят молбата за членство само за да предадат тежест на собствените си препоръки. На пазара за доброволни дарения църквите нямат голям избор. Те се превръщат в просяци, а просяците нямат право на избор.

Заключение
Църквата днес не носи делегиратата ѝ власт. Тя я е изпуснала преди век, когато е приела номинализма: свят на договори, а не завет под Бога. Когато святото общение сред повечето протестанти се превърна просто в един обичай, заветът стана просто един договор.
Господната вечеря не се взема на сериозно. Когато последствията в един случай не могат да бъдат предвидени е лесно да се възприемат като вероятни. Когато седмичното общение стане месечно, а месечното – тримесечно, а гроздовия сок замени виното – десятъците стават дарения. Номинализма подронва даването на десятък и страха на хората от налагането на църковни санкции – подронва вярата в предвидимите, заветни  Божии санкции в историята, независимо дали църквата и държавата се провалят в прилагането на Неговия закон и санкции.
Когато църквите спряха да проповядват задължителен десятък, държавата го присвои като идея, умножи го по четири и се получиха данъците.




[1] Гари Норт, Политически политеизъм: Митът за плурализма (Тейлър, Тексас: Институт за християнска икономика,1989)
* Бартиянство – от Барт, Карл, шведски теолог; б.пр.
* Бултманянство – от Бултман, Рудолф – немски теолог, либерал, според когото митологичните събитията в Новия Завет трябва да се тълкуват екзистенциално. б.пр.
[2]Гари Норт, Спасител на народите: Библейски образец за международните отношения(Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987) Въведение;
[3] Рей Сътън, За да преуспееш: Господство чрез завет (Второ издание, Тейлър, Тексас: Институт за християнска икономика, 1992), гл. 4.
[4] Гари Норт, Милениализмът и Социалната теория (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1990), chaps. 3, 4, 7, 8, 9.
[5] През ноември 1993 излезе един нов филм- Семейство Адамс - семейна комедия за ексцентрични садисти и мазохисти.
[6] Гари Норт, Милениализмът и Социалната теория, гл. 7
[7] Виж глава 3.