Глава 2: Власт и десятък

„И той заповяда на народа, който живееше в Ерусалим, да дава дела на свещениците и на левитите, за да се укрепват в ГОСПОДНИЯ закон.” (2 Лет. 31:4)

Езекия разбираше поне две неща за десятъка – първо, че имаше власт, дадена му от Бога, да заповядва на Израелтяните да плащат своя десятък. Второ – Левитите и свещениците имаха делегирана от Бога власт да събират тези десятъци. В този пасаж няма и следа от „морално доброволчество”. Десятъкът в Израел беше морално задължителен.

Но дали десятъкът беше също и законово задължителен? Дали църквата и държавата имаха власт да налагат негативни санкции на тези, които отказваха да дават десятък?  Мойсеевия закон не ни дава пример. Историята на Израел няма случаи, в които подобни санкции да са налагани. Моето заключение е, че заповедта, издадена дали от царя или от свещеника, е морална и назидателна, а не юридическа.

Контекста показва, че в Мойсеевия завет, когато спазващите завета са плащали своя десятък, Бог им е давал голямо благосъстояние по един уникален начин (ст. 5-10). Няма библейско основание да вярваме, че тази система на колективни санкции  се е променила в Новия Завет. Трупането на благосъстояние започва с десятъка, но не просто неговото отделяне, а неговото даване в една единствена съкровищница - местната църква (Мал. 3:10). Почитта към Бога изисква почит и към Неговата институционална църква. Това означава, че е наш дълг да даваме своя десятък в местната църква.

Без достъп до нарастващо количество икономически ресурси християните няма да са способни да разширяват Божието господство. Ако човек не може да си позволи да закупи или наеме средства за производство, ще остане работник на заплата в нечия друга компания. Той ще бъде, икономически казано, гражданин от втора класа. Така че, подчинението към църквата, проявено в даването на десятък, носи  икономическия белег на господството. Този, който се подчинява на Бога, господства в историята. Това е основен принцип в библейската йерархия – точка втора от библейския завет.[1]

Десятък и Господство

Преди три века Пуританските търговци в Лондон, въпреки малката си численост, са  имали голямо влияние на национално ниво. Те са били английските капиталисти на 17 век. Oсигурявали са почти половината от благотворителните средства на народа. Това им е позволило да спечелят сериозно политическо влияние. Успешната военна революция на Кромуел срещу короната в периода 1650-1660, помага на пуританите да се сдобият с допълнително влияние, но не чрез военна сила. В края на 16 в. те постигат това икономически и чрез благотворителност.[2]

Днес, държавата е заместител на частната благотворителност като основен източник на средства и подкрепа за бедните. На нея се гледа като на главна агенция за изцеление. Докато държавата продължава да дава пари, с които все още може да се купи нещо, на нея ще се гледа като на изцелител на народа. Тази ѝ власт се основава на политическа принуда и бюрократичен контрол. Държавата днес достига върха на способността си да конфискува богатството на народите по целия свят. Ако способността ѝ да господства, създавайки зависимост чрез постоянно субсидиране, бъде прекъсната от икономически или друг социален разкол, ще се получи временна празнота в обществото. Тази празнота трябва да бъде запълнена от нещо. Властта отива при този, който действа отговорно. Кой ще е това?

Кой трябва да е? Християните. Само че, християните днес са зле подготвени да поемат такава отговорност. Те самите са зависими от държавата – изпращат децата си в държавни училища, вземат чекове от социалните, планират живота си на предположението, че държавата им служи като икономическа предпазна мрежа. Държавната системата за преразпределяне на богатството постоянно елиминира конкуренцията на частните благотворителни и образователни асоциации. Когато защитната мрежа на държавата се скъса, а това със сигурност ще стане, повечето християни, като всички останали хора, ще се намерят икономически неподготвени. Те са научени да се доверяват на съвременната неблагонадеждна, месианска държава. Когато това доверие бъде предадено, ще започне плач и скърцане със зъби в църквите, в християнските училищни стаи и в други предполагаемо святи места.

Когато този ден дойде, ще настъпят промени в ръководните позиции  на местно и  национално ниво, както е било по време на Голямата депресия от 1930. Въпросът днес е кой ще наследи тези ръководни позиции? Това ще са тези, които носят най-голямата икономическа отговорност за възстановяването на икономиката.

Дали това ще е църквата? Ако не е, защо е така и кой друг може да е?

Изкупление: окончателно, но все още прогресиращо

Основа на библейското господство в историята е изкуплението на света. Да изкупиш нещо означава да го купиш обратно. Този дългосрочен процес на обратно откупуване започна на Голгота.

На Голгота Исус плати на Бога цялата цена за изкуплението. Той не плати на Сатана. Сатана е окупирал земята незаконно докато истинският собственик не дойде да го изгони. Когато Адам падна, той загуби всичките си права, включително и собствения си живот. Бог, поради своята милост, удължи земния му живот. Чрез своя бунт спрямо Бога, Адам се подчини на Сатана и поднесе всичко, което Бог му даде под временното владение на Сатана.

Адам загуби правата си от Бога. Сатана не е спечелил законно собствеността върху земята. Той има административен контрол само за времето докато наследниците на Адам са живи и под неговата заветна власт. Сатана би загубил този контрол ако Бог беше екзекутирал Адам в градината. Претенциите  на Сатана са зависими от Адам. Без Божията обща благодат в историята Адам нямаше законно право на собственост върху живота, знанието, времето, владеенето на природата и капиталите.[3]

Исус плати на Бога цялата изкупителна цена окончателно. Това не дава право на Неговите наследници да получат наследството си веднага. Изкуплението на света е процес. Този процeс расте, когато негова основа е окончателното изкупително дело на Христос. В този смисъл, изкуплението на света отразява личното освещение. В момента на своето изкупление в историята изкупеният човек получава чрез Божията изкупителна декларация моралното съвършенство на Христос. Макар да е окончателно и законово изпълнено, това морално съвършенство трябва да бъде развито във времето. Освещението расте – то е процес на отработване на Христовото съвършенство във времето.[4] Ето защо Павел сравнява християнския начин на живот със състезание, в което получаваш награда на финала:

„Не знаете ли, че тези, които тичат на игрището, всички тичат, а само един получава наградата? Тичайте така, че да я получите.

А всеки, който се състезава, се въздържа във всичко. Те вършат това, за да получат тленен венец, а ние — нетленен.

Затова, аз така тичам — не като към нещо неизвестно; така удрям — не като че бия въздуха;

а уморявам тялото си и го поробвам, да не би проповядвайки на другите, аз самият да стана неодобрен.” (1Кор. 9:24-27)

„Гоня целта за наградата на горното призвание от Бога в Христос Иисус.

И така, нека ние, колкото от нас са съвършени, да мислим така; и ако вие мислите за нещо по друг начин, Бог и това ще ви открие.  (Фил. 3:14-15)

Системна структура на Великото Поръчение

Бог даде на Църквата велико поръчение: „Тогава Иисус се приближи към тях и им говори, като каза: Даде Ми се всяка власт на небето и на земята.

 И така, идете, правете ученици всичките народи и ги кръщавайте в Името на Отца и Сина и Светия Дух,

като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал. И ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света. (Амин.)” (Мат. 28:18-20) Това поръчение се знае добре от всички християни. Това, което не се разбира, е системата, по която поръчението се изпълнява. Когато една компания използва система на комисионно заплащане, за да награди продавачите си, тя създава финансов стимул, който да задържи отделния продавач на улицата или на телефона с часове. От него се очаква да развива уменията си да убеждава продължително и да носи все повече приходи от един клиент. Колкото по-голяма комисиона, толкова по-голям стимул. Колкото по-голяма е комисионата, толкова по-квалифицирани посредници ще бъдат привлечени да се присъединят към търговския екип. Компанията трябва да балансира възнагражденията на продавачите с тези на другите членове от дейността – с работниците на заплата, с инвеститорите, банкерите и доставчиците. Но е без съмнение, че за големи продажби най-добрия стимулатор за продавача е високата комисиона. Някои компании плащат 20 процента от брутния приход на търговците си.

Бог, като собственик на земята, е установил най-щедрата комисиона структура в историята – 90 процента след данъците остават за продавачите. Всеки бизнес, който предлага на търговския си отдел 90 процента след облагане, ще привлече най-способните търговци в света. Фирмата ще е залята от молби за всяка свободна търговска позиция, която възникне. Това предлага Бог на Своите хора. За тях остава 90 процента. Църквата получава десет. Държавата няма право на повече от десет процента (1 Царе 8:15,17). Но хората се разбунтуваха. Сметнаха десятъка за твърде тежък. Били са измамени.

Измамникът

На сцената се появява Сатана с по-атрактивно предложение - „Задръжте всичко”. Той може да си позволи подобно предложение – нали не притежава компанията. Той е измамник, който идва в един празен офис и сключва договор с търговците сякаш той е директора. Изкарва парите си в последния момент преди сделката като изпраща мутрите си да съберат плащанията от продавачите.

Търговците са запазили всички пари от труда си. Тогава гангстерите им правят предложение, на което те не могат да откажат. Мафията нарича тези типове „биячи”. Правителството ги нарича „приходни агенти”. И в двата случая ролята им една и съща – да отскубят много повече от десет процента от нетните доходи на лековерните, хванати в капана търговци. Този, който откаже да плати, се сблъсква с доста неприятни последствия – счупени кости, куршум в главата (при мафията) или глоби, данъчни тежести и затвор (при правителството).

Жертвите се съгласяват на сделка, мислейки че ще могат да получат нещо за нищо. Те сериозно си мислят, че някой доброволно ще им предостави капитал и ще им позволи да запазят всичко, което са спечелили от труда си. Всеки мъдър човек веднага ще заподозре подобна сделка като измама. Само че в историята няма много мъдри хора, поне до сега. Широка е портата, която вика към глупавите и те пламенно се хвърлят през нея.

И така, Сатана идва при хората с предложение: „Запази всичко, което печелиш за себе си. Аз нямам законно право върху твоето богатство.” Втрото твърдение  е вярно – той няма законно право върху каквото и да е. Първото твърдение е свързано със словесно обещание за прехвърляне на Божия дял от бизнеса върху човека. Сатана не е в позиция да дава подобни обещания, въпреки че милиони хора вярват, че е. Те вярват, че Бог няма законно и икономическо право над тях. В съдния ден ще разберат, че не са прави и за двете. А междувременно носят икономическите и граждански последствия, че вярват в една лъжа. И плащат скъпо за това.

Богатството на моята ръка!

Хората не са доволни на Божието дарение от 90 процента след разходите. Гледат на това като на посегателство върху собствеността им. Те искат да запазят всичко. Не са взели под внимание Божието предупреждение към Израелтяните, които трябваше да завладеят Ханаан:

„И да не би да кажеш в сърцето си: Моята мощ и силата на моята ръка ми спечелиха това богатство.

А да помниш ГОСПОДА, своя Бог, че Той е, който ти дава сила да придобиваш богатство, за да утвърди завета Си, за който се закле на бащите ти, както е и днес.” (Втзк. 8:17-18)

Хората негодуват срещу Божието изискване да плащат десет процента. Те не се виждат да работят на комисионна. Виждат се като собственици. Смятат, че средствата за производство – земя и труд,  са продукт на техните ръце. Хората  настояват да задържат всички подходящи плащания от всеки един производствен фактор – наеми, възнаграждения, лихви. Днес от образованите хора се иска да вярват, че земята и труда са се появили от някаква космическа еволюция. Много от тях вярват в това. Те не гледат на себе си като длъжници на Бога или изполичари. Когато видят споразумението 90-10 % не гледат на него като на най-голямата комисионна в историята. Вместо това заключват, че Бог се опитва да влезе в портфейлите им.

Кой има законното право да събира десятъка?

Данъците се събират  от правителствен служител. Павел казва, че той е Божи служител (Рим. 13:4) и събира данъци в Божието име, без значение дали изповядва Бога. Той е ръкоположен от Бога и като държавен служител, представляващ Бога, събира законно данъци. В днешно време хората се оплакват от размера на данъците - така и трябва да бъде, тъй като данъците са тирания (1 Царе 8:15,17), но те рядко въстават против това. Те не винят Бога, просто приемат бремето си като членове на демократичния политически ред. Напълно осъзнават, че като индивидуални личности нямат власт да определят къде да дават данъците си и покорно плащат на колектора.

Кой тогава има законно право да събира десятъка? Божият служител. Той не е граждански служител, а църковен и е предназначен и ръкоположен да изисква настойчиво плащанията. Това е, което той трябва да прави. В днешно време този служител е доста плах във вършенето на работата си. Защо? Защото е приел, или поне е отстъпил пред една вариация на предложението на Сатана – Плащай толкова, колкото сметнеш, че е справедливо. Бог няма законно право върху десет процента от приходите ти след данъци.

Този възглед прехвърля властта върху десятъка към този, който го дава. Това е незаконно по две причини – първо, даващия определя процента на десятъка, както му приляга и някак си е винаги под десет процента. Второ, запазва си властта да дава десятъка на организации, които той одобри. Това нарушава Божията система на йерархична власт. Даващия десятък приема, не само че Бог няма законно право върху точно десет процента, но и че Той не е определил нито една организация като суверен агент, който да събира и разпределя средства. Това поставя плащащия в позиция на контрол върху това кой да получава десятъка му – незаконен трансфер на власт към автономен индивид.[5]

Дупка в портфейла

Нарушителят на завета е самообявил своята автономия като е взел пълен контрол над портфейла си. Контролът върху разпределянето на парите му е най-ярък белег за това, в което той вярва.

Лудвиг фон Мизес твърди, че парите са най-продаваната стока.[6] Това значи, че  парите са най-представителната форма на благосъстояние. Ето за това Исус предупреждава, че човек не може да служи на двама богове – на Бога или на мамона (Мат. 6:24). Павел предупреждава, че корена на всяко зло е любовта към парите (1 Тим. 6:10). Това, което човек прави с парите си, разкрива какви са приоритетите му.

Приоритет номер едно за нарушителя на завета е да изяви собствената си власт без да попада под Божия исторически и вечен съд. Той смята, че има право да решава какво да прави с парите си. Бог обаче му казва, че греши. Първоначалното право принадлежи на Бога чрез Неговата институционална църква. Хората в своя бунт не приемат това учение. Те предпочитат да запазят 100 процента при намаляваща икономическа основа, каквато Бог им обещава да преживеят.

Не е учудващо, че има християни, които отричат, че пророческото предупреждение на Агей (Агей 1:3-11) е валидно и в Новия Завет. Християните все още търсят теологии, които да защитят частична автономия на човека спрямо Бога. Всеки, който потвърждава задължителния десятък е скъсал с философиите на завето-нарушителите от своя век. Но християните са толкова впечатлени от идеите на нарушителите на завета относно автономията, че все още не се подчиняват на Бога относно десятъка. Както израелтяните по времето на Агей, те са прилепнали за портфейлите си.

Малко или много те чувстват вина за това и търсят начин теологически да се оправдаят. Така постепенно са изоставили средството за господство: Божият закон.[7]

Да избегнеш задължението

Има много опити на християнските теолози да избегнат причинно-следствената връзка, описана от Малахия, между десятъка и благосъстоянието. Един от тези опити е прилагането в теологията за десятъка теорията на Мередит Дж. Клайн за причина и следствие в ерата на Новия Завет. Той отрича в Новия Завет да има предвидима връзка между заветния закон и икономическите санкции.

Междувременно, тя [общата благодат] трябва да води своя курс в рамките на несигурността на взаимно свързани принципи на обща благодат и общо проклятие, просперитет и беди, случващи се по начин, крайно непредсказуем заради неразгадаемия суверенитет на божествената сила, която ги раздава по неведоми начини.[8]

Клайн съзнателно изоставя доктрината на Моисеевия закон за заветна предвидимост в историята. Той е заместил теорията за „неразгадаемата обща благодат на Бога“ с „човечество в Новозаветни времена“. От гледна точка на библейското откровение, социалните причина и следствие са се превърнали в мистерия. Ако е вярна тази теология на мистерии, тя би направила библейската социална теория невъзможна. Християните би трябвало да търсят друга подходяща теория – ако изобщо съществува такава, сред трудовете и спекулациите на завето-нарушителите.[9] И те правят точно това откакто техните апологети започнаха да се осланят на гръцката философия като основа на всеобщите истини. Корнилиъс ван Тил отхвърли това търсене на принципи на обща основа като компромис с дявола.[10]

Друг начин да отречеш моралната необходимост от даването на десятък е да твърдиш категорично, че „ние сме под благодат, не под закон!”. Резултатът от подобно универсално твърдение е самоосъзнато предаване на историята на завето-нарушителите. Така християните попадат под езически закони и законотворци.[11]

Трети вариант е да твърдиш, че Божият Свят Дух ще каже на всеки поотделно колко да дава. Това отваря християнина към чувство за вина - ако иска да даде повече от десятъка –  колко точно трябва да даде, или ако иска да даде по-малко, той се притеснява от това. Вината произвежда съмнение. Вината и съмнението не благоприятстват предприемачеството и икономическия растеж.[12]

Четвърти вариант е да потвърждаваш задължителния десятък, но да отричаш правото на институционалната църква върху него. Така даващия десятък решава сам къде да го влага. Това е деклариране на човешка автономност, но в името на заветна вярност.[13]

И четирите варианта отхвърлят Божието предупреждение чрез пророк Малахия. Всички варианти търсят начин да се избяга от отговорността да се дава една десета от прихода на една единствена съкровищница – Божият дом.

Заключение

Лидерството на християните в обществото зависи от тяхната заветна вярност. Лидерството на отделния християнин вътре в църквата също зависи от неговата заветна вярност. Ако Бог все още нанася в историята предвидими общи санкции – позитивни и негативни, според Своя закон, както Стария Завет многократно потвърждава, тогава, за да просперира човек трябва да се подчинява на Божиите открити закони. Неуспехът на Християните да упражняват господство, в който и да е период от историята, е пряко свързан с нежеланието им да проповядват Божия закон и да му се подчиняват. Казано по-точно – с нежеланието им да носят десятъците си в единствената Божия съкровищница: местната църква.

Малко вероятно е един християнин да може да упражнява лидерство извън институционалната църква ако остане икономически втора класа гражданин, състезавайки се икономически с нарушителите на завета. Ако пасторите искат църквата да води обществото, то е време те да започнат да поучават библейски законната същност на десятъка. За съжаление не са много пасторите, които наистина искат тази допълнителна отговорност върху себе си и върху паството си. За това те продължават да натякват на членовете за „дарения”. За разлика от държавата, която иска все по-големи „приноси”[14], църквата не прилага никакви негативни санкции на членовете, които отказват да даряват. Проповядването, отделено от институционалните санкции, се превръща или в заяждане или в шоу. Библията не използва нито един от тези варианти за лидерство.

---

[1] Рей Сътън, За да просперираш: Господство чрез завет (2-ро издание, Тейлът, Тексас: Институт за християнска икономика, 1992), гл. 2

[2] У. К. Джордан говори  за влиянието на Пуританските бизнесмени в своята книга Филантропията в Англия, 1480-1660 (Фондация Ръсел Сейдж, 1959)

[3] Гари Норт, Господство и обща благодат: библейска основа за прогрес (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), ch. 1.

[4] Гари Норт, Безусловна капитулация: Божия план за победа (3rd ed.; 'lYler, Texas: Institute for Christian Economics, 1988), pp. 66-72.

[5] Виж част 2 по-нататък.

[6] Лудвиг фон Мизес, Теория на парите и кредита (Ню Хевън, Кънектикът: Университета Йейл, (1912) 1953), стр. 32-33.

[7] Гари Норт, Средства за господство: Казусните закони в Изход (Тейлър, Тексас: Институт за Християнска Икономика, 1990).

[8] Мередит Клайн, "Comments on the Old-New Error," Westminster Theological Journal, XLI (Fall 1978), p. 184.

[9] Гари Норт, Милениализмът и социалната теория (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1990), ch. 7.

[10] Корнилиъс ван Тил, Християнска теория на познанието (Nutley, New Jersey: Presbyterian & Reformed, 1969).

[11] Гари Норт, Политически политеизъм:митът за плурализмац(Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1989), част 3.

[12] Дейвид Чилтън, Производителните християни във века на манипулаторите чрез вина : библейски отговор на Роналд Дж. Сайдър (5th ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1990).

[13] Виж част 2 по-долу.

[14] В САЩ задължителният данък върху заплатата (FICA), който се използва да се плаща на хората, които получават фердерална пенсия (социално - осигурителни издръжки), се нарича принос.

Глава 1: СУВЕРЕНИТЕТ И ДЕСЯТЪК

Донесете всичките десятъци в съкровищницата, за да има храна в дома Ми, и опитайте Ме сега за това, казва ГОСПОД на Войнствата, дали няма да ви отворя небесните отвори и да ви излея благословение в изобилие! (Мал. 3:10)

Една съкровищница, един десятък – това е сърцевината на въпроса. Когато спазващите завета започнат да дават десятъка си в повече от една съкровищница те започнат да губят от Божиите благословения в историята.  Защо? Защото това показва, че те не вярват в един суверен, ауторизиран от Бога колектор на десятъка –църквата. За тях десятъкът представлява серия от дарения. Тези дарения се възприемат като морално доброволчество, което дава суверенитет на донора: който плаща за оркестъра, поръчва музиката.

Суверенитета на дарителя върху неговия десятък е илюзия. Подобна форма на суверенитет не е негово право. Той получава  делегиран суверенитет, но ако се разбунтува срещу върховния Суверен, ще загуби това право. И тъй като той отказва да дава десятък, тогава се появява държавния колектор и се налага. Държавата започва да поръчва музиката.

Доброволчество и суверенитет

Съвременната църква е последователна  - тя не проповядва за абсолютния суверенитет на Бога, следователно няма как да проповядва и за суверенитета, който е делегиран на нея самата. Няма как да проповядва за икономическия белег на своята власт – морално задължителен десятък, след като не проповядва морално задължителния закон на Бога. Като отхвърля три-четвърти от Библията като „отминало Божие Слово”, църквата на практика е прерязала собствената си кесия с пари.

Когато църквата учи, че Бог няма законно право над съвременните институции – плурализъм[1] – тя се поставя под властта на друг бог и друг закон. Бог бива представян като нямащ права върху модерния човек. Изречения от рода на „Бог те обича и има чудесен план за теб” са заменили „Бог те притежава и те е поставил под вечен договор, който ти наруши.” Доктрината за Бог, който няма права, има финансови последици за църквата, които засягат нейните членове, включително и тези, които не дават десятък. Тези последици са празно портмоне.

ГОСПОДНОТО слово беше чрез пророк Агей и каза:

Време ли е за самите вас да живеете в своите обковани с дъски къщи, докато този дом пустее?

И сега, така казва ГОСПОД на Войнствата: Внимавайте в пътищата си!

Посяхте много, но събрахте малко; ядете, но не се насищате; пиете, но не се напивате; обличате се, но не се стопляте; и надничарят получава надницата си в пробита кесия. (Агей 1:3-6)

Това предупреждение много лесно се отхвърля като „Старозаветно”. Антиномиското проповядване представя църквата като напълно доброволческа институция, договорна, а не заветна – още една сред многото доброволчески институции. Подобно проповядване гледа на олтара така, както гледа и на библейския закон – ритуал, изпълняван от време на време за спомен. Църквата почти не се различава от социален клуб с идеална цел. Тя не е възприемана като суверена.

В литургията на съвременната църква се забелязва бегло юридическото присъствие на Бога . Хората пеят „Всеки да извика силата на Исусовото име, ангелите нека коленичат”, но никой не взема на сериозно нито ангелите, нито силата на Исусовото име. В либералните църкви подобни неща се възприемат като не-исторически (Бартиянство*) или по-лошо – като митични (Бултманиянство*).

Църквата трябва открито да проявява Божият морал и стандарт на света[2], точно както Израел правеше под Моисеевия завет. Съвременната църква не вярва в това.  Намираме за нелогично присъствието на Бог в гражданските съдилища, в кабинките за гласуване или в президентската институция.  А изрази като „И Бог да ми е на помощ!” (клетва в съда), „На Бог се уповаваме” (на американските пари) и „Бог да ви благослови” (в президентските речи по телевизията) от честа употреба са се превърнали във формалност. Призоваването на Божието име е просто обичай.

Юридически белези на суверенитет: клетва и санкции

Произнасянето на клетва е белег на заветен суверенитет. Само три институции имат законовото право да изискват такава клетва: църквата, държавата и семейството.[3] Подобна клетва призовава Божиите негативни санкции върху човека, който наруши условията ѝ. Тези санкции имат сила в историята (т.е. тук на земята, б.пр.).  Малко християни вярват на това, въпреки примера с Павловото предупреждение относно недостойното участие в подновяването на заветната клетва – Господната вечеря.

Затова всеки, който яде този хляб или пие Господната чаша недостойно, ще бъде виновен за грях против тялото и кръвта на Господа.

Но човек да изпитва себе си и така да яде от хляба и да пие от чашата;

защото, който яде и пие, без да разпознава Господното тяло, той яде и пие осъждане за себе си.

По тази причина мнозина между вас са слаби и болнави, а доста са и починали.

Защото, ако съдехме сами себе си, нямаше да бъдем съдени.

Но когато биваме съдени, биваме наказвани от Господа, за да не бъдем осъдени заедно със света. (1 Кор. 11:27-32)

Личният съд, институционалния съд и Божия съд – всяко едно има своето място в историята.  Съвременната църква се съмнява в предвидимите Божии санкции в историята. Повечето християни не очакват да видят  позитивните Божии санкции в историята.Следствието е очивидно: те губят вяра в значим исторически прогрес. От тук идва липсата на доверие на песимилениалистите в работата на църквата, въздействието на Евангелието и бъдещето на християнството.[4]

Без клетвата и свързаните с нея санкции църквата не се отличава от една безклетвена, доброволческа институция. Скептицизмът относно законово делегирания суверенитет се е разпространил и в друга заветна, клетвена институция – семейството. Клетвата, чрез която се създава ново семейство е подронена от една съдебна чудовищност  – развод по взаимно съгласие. Има само една институция, която се взема на сериозно заради санкциите, които налага – Държавата.  Възходът на модерния статизъм върви със западането на институционалната църква и разпадането на семейството.

Коя клетва е централна в обществото според Бог? Църковната. Защо? Защото само църквата ще оцелее след крайния съд. Тя ще продължи да съществува във вечността (Откр. 21:1-2). На църквата бе дадена задачата да кръщава народите в Христовото име (Мат. 28:18-20). Кръщението е монопол на църквата.

Възгледът за централното място на църквата в общвеството и присъщите ѝ тайства не е  много широко разпространен. Либералите твърдят, че централна е държавата. Консерваторите твърдят, че централно е семейството. И двата възгледа са във война с ясното учение на Исус.

Не се бойте от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а по-скоро се бойте от Онзи, който може и душа, и тяло да погуби в пъкъла.

Не се ли продават две врабчета за един асарий? И пак нито едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец.

А на вас и космите на главата са всички преброени.

И така, не се бойте: вие сте по-ценни от много врабчета.

И така, всеки, който изповяда Мен пред хората, ще го изповядам и Аз пред Моя Отец, който е на небесата.

Но всеки, който се отрече от Мен пред хората, ще се отрека и Аз от него пред Моя Отец, който е на небесата.

Да не мислите, че дойдох да донеса мир на земята; не дойдох да донеса мир, а меч.

Защото дойдох да разлъча човек от баща му, дъщеря – от майка й и снаха – от свекърва й;

и неприятели на човека ще бъдат домашните му.

Който обича баща или майка повече от Мен, не е достоен за Мен; и който обича син или дъщеря повече от Мен, не е достоен за Мен; (Мат. 10:28-37)

Семейни ценности и Божиите санкции

„Семейни ценности.” На където и да се обърнем, чуваме как консерваторите прокламират семейните ценности. Компаниите за набиране на средства бяха създадени на основата на семейните ценности. От политиците се иска да говорят за семейните ценности и те го правят.

Възниква един въпрос: кои семейни ценности? Мюсюлманските? Да вземем за пример как мюсюлманите защитават  целомъдрието? Семейството се събира и екзекутира неомъжената дъщера след като е родила детето. Лошо решение? Такива са семейните ценности. Вие да не сте против семейните ценности?[5]

Всички подкрепяме семейните ценности, не се съмнявам в това. Покажете ми един политик, който става и заявява „ Аз съм ‘за’ изневярата и аборта”. Не са много, нали?  Но какво свидетелстват после техните действия и живот? Че са хора, които нямат страх от негативните Божии санкции в историята. И защо им е да се страхуват, нали модерната църква учи, че няма заветно предсказуеми общи санкции в историята. [6]

Християните са приели следното равенство: първороден грях минус Божиите санкции в историята плюс Божията обща благодат  =  законна гражданска юриспруденция. Всичките сълзи,  ридание и увещания за разпадането на семейните ценности няма да променят нищо докато християните не признаят, че техния възглед за Божиите санкции в историята са в основата си същите като на неспазващите завета – като на хуманистите от края на 20 в. Доказателството за това е степента, в която негативните санкции на Държавата се отклоняват от Старозаветните. Модерния човек е решил, че не трябва да има съвпадащи санкции между двете. Развод без вина, аборт без вина, изневяра без вина – това са основните вярвания на Уол Стриит, Мейн Стриит и Белия дом – (1) „Ако е хубаво, направи го”, (2) „ Ако ти докара гадене сутрин, убий го.”

Икономиеските съображения са: (1) „Ако изобщо се роди, някой трябва да плати”, (2) „Ако родителя не може да плати, то правителството ще плати.: И така „Балансирай семейния бюджет: убий нероденото” става „Балансирай държавния бюджет: убий нероденото.”

Бунтовната държава и бунтовното семейство са заедно срещу църквата, когато тя  проповядва Божия закон. Само, че тя вече не го прави. И за това бунтовните държава и семейство решават, че  обществото може спокойно да не обръща внимание на игнориращата завета църква. Всички те игнорират Божието предупреждение:

И така, който отмени една от тези най-малки заповеди и научи така хората, най-малък ще се нарече в небесното царство; а който ги изпълни и научи така хората, той ще се нарече велик в небесното царство.  (Мат. 5:19).

Този, който размахва юмрук

Няма морално задължителен десятък, няма и негативни сакции от Бога – на това учи модерната евангелска църква. Резултатът от подобно проповядване е, че без десятъка намаляват положителните санкции. Тъй като църквата отказва да налага негативни санкции на тези, които не дават десятък – т.е. да отнема правото им на глас  като членове[7], то тя става неспособна да носи положителни сакции в обществото – да извършва благотворителност. Една църква купува на кредит парче земя, построява сграда, която също е на кредит, и плаща на пастор, който също е обвързан с дълг. Като изплати една сграда, почва да строи друга. Дарителските кампании в американските евангелски църкви са твърде зависими от програмите за строежи. Съвременните църкви притежават комплекси. Това, което им липсва са благотворителни служби.

В обществото съществува разделение на труда. Има много неща, които църквата не може да прави добре – да създаде християнско училище, кризисен център за  бременни или център за рехабилитация на наркозависими (много важно нещо във всяко общество, в което държавата създава училищата). Църквата трябва да подкрепя християнски агенции, които могат да правят тези неща.  Така стандартите на църквата ще се отразят върху дейността на тези агенции в степента, до която те са зависими от парите на църквата. Защо? Заради негативните санкции: църквата ще спре да пише чекове.

Днес църквите пишат чекове основно на банкерите. Негативните санкции са в ръцете на банкерите: няма плащане, няма строеж. Не църквите, а банкерите „размахват юмрук”. След това общинското правителство спира паричните потоци към църквата като отменя освобождаването им от данъци върху собствеността. Вече имаме втори  размахан юмрук.  После правителството заплашва, че ще отмени превилегирования статус на църквата на освободена от данъци. Вече са три юмрука.

Къде е „юмрукът” на църквата? На небето. Църквите настояват, че Бог не нанася  негативни санкции в историята. Той прави това само отвъд историята . На кратко – в свят, който не познава Бог и вечността, църквата дори не загатва за опасността да размаха юмрука си. Или както някои известни политически теоритици казват:

Но фараонът каза: Кой е ГОСПОД, че да послушам гласа Му и да пусна Израил? Не познавам ГОСПОД и няма да пусна Израил. (Изход 5:2)

Сега, когато чуете звука на тръбата, на свирката, на арфата, на лирата, на псалтира, на гайдата и на всякакъв вид музика, ако сте готови да паднете и се поклоните на образа, който съм направил, добре! Но ако не се поклоните, в същия час ще бъдете хвърлени сред пламтящата огнена пещ — и кой е онзи бог, който ще ви отърве от ръцете ми? (Дан. 3:15)

Само че разплата получава първо този, който има най-голям юмрук. Църквата поучава, че не притежава такава власт на земята. За това след личните и семейни данъци, след разходите по кредити, храна, дрехи, университет и забавление, тя получава само останки.

 Ако не е десятък, тогава дарения

Църквата, обременена от дългове, отричаща властта си да нанася санкции, пледира пред своите членове: „Правете така, както Духът ви води”. А това, което Той ги  води да правят е долу-горе същото като при Старозаветните хора. В Съединените Щатите няма деноминация, която да събира дори на половината от десятъка на своите членове.

Хората от Стария Завет бяха духовни деца. За това Бог им даде толкова много закони. Той им казваше какво да правят. Ние обаче сме възрастни, никой не ни казва какво да правим или не (без да броим държавата, разбира се). Ние трябва да се държим като възрастни. Трябва да правим жертви. Това, че жертваме икономически по-малко от половината от изисквания процент жертва на старозаветните хора, е разбира се неуместен аргумент. В крайна сметка те бяха селски народ. Ние сме урбанизирани глобалисти, навлизащи в удивителен Нов Световен ред. Трябва ли  да очакваме законите на едни примитивни хора да работят добре за нас днес? Разбира се, че не, ние сме възрастни, плащаме данъци. Църквата заслужавала 10 процента от прихода ни. Колко примитивно и наивно!

Какво трябва да даваме на местната църква? Със сигурност няма да са и десятък и дарения. Само дарения стигат. В какъв размер и на кого - ние решаваме. Това е наш суверенитет. Ние, нароът определяме санкциите (без да броим държавата, разбира се). Ние даваме и ние вземаме. Благолсовено да е името на народа. Ние контролираме клетвите. Ние кръщаваме църквата. Издигни се, Църкво!

И така служителите на църквата се показват пред народа предимно като техни представители. Молят се в името на Бога, но събират в името на народа. След което се връщат при Бога само с даренията в ръка. Процесът е йерархичен – народа казва на църквата, която е Божия представител, какво те желаят да платят.

Съвременния християнин идва при Бога и Му припомня: „Внимавай, нито цент повече! Задоволи се с това, което получаваш! И не ми излизай с тая старозаветна риторика за огън и жупел. Хич не ми се нрави. Ще прекосим улицата и ще се пресъединим към друга църква, която ще има нужда от парите ни. Те ще се радват да се присъединим към тях. Това е пазар, Стари Приятелю. Можем да пазарим около нас. Това е система  на свободен пазар, а ние сме ценово чувствителни. Ще си изберем най-добрата оферта на някоя от Твоите църкви. И без това сме малко на брой, пазарът е с намаляващ тренд, а това ни прави ценни купувачи.”

(Хората ме питат: Какво значение има есхатологията, която човек изповядва? Ами ще ви кажа – постмилениалистите не вярват, че сегашният „слаб пазар” на новоповярвали е постоянен, докато песимилениалистите вярват. Есхатологията на последните затвърждава мисленето на „купувачите на пазара”.  Това също оказва въздействие върху дисциплината в техните църкви – подрива я).

Преди три века християните вярваха, че има само три начина да излезеш от църквата – смърт, отлъчване или препоръка за изместване. Вече никой не вярва в това. Отлъчването е старомодно. Препоръките за изместване само създават усложнения - когато бъдат изпратени, църквите ги преглеждат и отхвърлят молбата за членство само за да предадат тежест на собствените си препоръки. На пазара за доброволни дарения църквите нямат голям избор. Те се превръщат в просяци, а просяците нямат право на избор.

Заключение

Църквата днес не носи делегиратата ѝ власт. Тя я е изпуснала преди век, когато е приела номинализма: свят на договори, а не завет под Бога. Когато святото общение сред повечето протестанти се превърна просто в един обичай, заветът стана просто един договор.

Господната вечеря не се взема на сериозно. Когато последствията в един случай не могат да бъдат предвидени е лесно да се възприемат като вероятни. Когато седмичното общение стане месечно, а месечното – тримесечно, а гроздовия сок замени виното – десятъците стават дарения. Номинализма подронва даването на десятък и страха на хората от налагането на църковни санкции – подронва вярата в предвидимите, заветни  Божии санкции в историята, независимо дали църквата и държавата се провалят в прилагането на Неговия закон и санкции.
Когато църквите спряха да проповядват задължителен десятък, държавата го присвои като идея, умножи го по четири и се получиха данъците.

---

[1] Гари Норт, Политически политеизъм: Митът за плурализма (Тейлър, Тексас: Институт за християнска икономика,1989)

* Бартиянство – от Барт, Карл, шведски теолог; б.пр.

* Бултманянство – от Бултман, Рудолф – немски теолог, либерал, според когото митологичните събитията в Новия Завет трябва да се тълкуват екзистенциално. б.пр.

[2]Гари Норт, Спасител на народите: Библейски образец за международните отношения(Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987) Въведение;

[3] Рей Сътън, За да преуспееш: Господство чрез завет (Второ издание, Тейлър, Тексас: Институт за християнска икономика, 1992), гл. 4.

[4] Гари Норт, Милениализмът и Социалната теория (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1990), chaps. 3, 4, 7, 8, 9.

[5] През ноември 1993 излезе един нов филм- Семейство Адамс - семейна комедия за ексцентрични садисти и мазохисти.

[6] Гари Норт, Милениализмът и Социалната теория, гл. 7

[7] Виж глава 3.

Въведение към част 1

И това казвам, че завет, предварително потвърден от Бога, не може да бъде отменен от закона, появил се четиристотин и тридесет години по-късно, така че обещанието да бъде унищожено.

Защото, ако наследството е по закона, то вече не е по обещание; а Бог го подари на Авраам чрез обещание. (Галатяни 3:17-18)

Павел ясно показва, че Божият завет с Авраам установи обещанието, което започна с Моисей и беше окончателно изпълнено от Исус Христос, обещания потомък (Гал. 3:16). Голяма част от Новия Завет произхожда от този Стар Завет, сключен с Авраам. [1] Правото на църквата върху Авраамовото наследство идва не от Моисеевия закон, а от обещанието, което беше дадено на Авраам. 

Тази доктрина е позната на протестантските коментатори от Лутер до днес, но отражението ѝ в църквите не винаги е било ясно. Това, което Бог обеща на Авраам – идването на бъдещ потомък, беше решаващо за установяването властта на църквата и Евангелието. Авраам не беше самотен църковен служител. Той беше под църковна власт. Белегът за неговото покорство беше десятъка, който той даде на Мелхиседек, цар на Селим, човек без родители: „Без баща, без майка, без родословие, нямащ нито начало на дни, нито край на живот, а оприличен на Божия Син, остава завинаги свещеник.” (Евр. 7:3). Нещо повече – както и авторът на Евреи дава ясно да се разбере, свещеничеството на Левиевото племе в Моисеевия закон беше подчинено на един по-висш свещеник, различен по произход от което и да е племе. Исус Христос, син на Юда, а не на Леви, придоби своята свещеническа служба от Мелхиседек, не от Леви или Арон.Той има по-висок свещеннически пост от тях, както беше с Мелхиседек.

Приравнявайки свещенническите служби на Исус Христос и Мелхиседек, посланието до Евреите очертава една много важна точка – правото на църквата да отслужва тайнствата с хляб и вино, които Мелхиседек даде на Авраам (Бит. 14:18) не идват от свещеническата служба в Моисеевия завет. Мелхиседековия свещенически пост юридически е по-висш от Левиевия. „И може да се каже, че сам Леви, който взема десятък, даде десятък чрез Авраам, защото беше още в семенниците на баща си, когато Мелхиседек го срещна.” (Евр. 7:9-10). Новозаветното причастие е възстановяване на Старозаветното угощение на Салем. Господната вечеря е аналог на Пасхата, а хлябът и виното на Мелхиседек имаха по-голяма тежест от Пасхата.

Днес често може да срещнем християни, които отхвърлят даването на една десета от прихода си като десятък, считайки това за „Старозаветно”. Те твърдят, че като Християни не са под Моисеевия закон, следователно задължението да дават десятък отпада. Но Новият Завет не определя десятъка на основата на Моисеевия закон. Евреи 7 показва, че властта на Исус Христос като висш свещеник е основана на Мелхиседековото служение и вземане на десятък от Авраам. Превъзходството  на Новия Завет спрямо Стария се вижда в даването на десятък от Авраам на Мелхиседек – представителен акт на подчинение от страна на Израел и неговия син Леви. Всеки опит да се избегне даването на десятък е атака срещу най-висшия свещеник на Новия Завет – Исус Христос.

Властта на Институционалната Църква

Да премахнеш източника на финансиране на институционалната църква означава да отречеш, че тя е наследник на Аврамовото обещание. Това отслабва нейната власт. Всяко нещо, което отслабва законната власт на институционалната църква води до налагането на една от другите две  институции – семейството или Държавата. [2] Правото на църквата да събира десятък е най-важния икономически белег за нейния делегиран от Бога суверенитет.

В края на 20^-ти век атаките срещу институционалната църква идват от всякъде – както отвътре, така и отвън. Християните са загубили вяра в църквата като агенция за национално и международно изцеление. [3] Някои християни разчитат на възраждането на семейството като заместител на видимо несигурната власт на църквата днес. Други скрито, а някой път и съвсем открито, промотират социалната Държава като изцелител. Тези опити да се създаде алтернатива на църквата ще се провалят. Семейството не е цетралната институция в християнското общество, църквата е. Семейството няма да продължи да съществува във вечността (Мат. 22:30), докато църквата ще продължи (Откр. 21:1-2). Междувременно Държавата се е превърнала в агенция за ограбване. Най-голямата измама на века е очакването тя да донесе социален мир – илюзия, която бързо ще изчезне. В същото време липсва приемлив заместник. А този заместник е под носа ни – църквата на Исус Христос.

Тази част от книгата е за суверенитета, властта и слабостта на съвременната църква. Слабостта идва от неспособността ѝ  да събира десятъка, който членовете ѝ дължат на Бог. Фокусирал съм се върху десятъка, като видим белег за стоенето на човек в църквата. Започвам с нещо, което Исус използва в няколко от своите притчи: с портфейла на хората – нещо, което те разбират много по-добре от теологията или социалната теория.

До колкото Библията ни разкрива, даването на десятък започва с Аврам и Мелхиседек, принц на Салем (мир). Десятъкът е част от точка втора от библейския заветен модел – йерархия-власт-представителство. [4] Той се дава на Бога чрез представителна агенция – институционалната църква. Тайствата спадат към точка четири от библейския завет  – клетва-санкции. [5] Те също се изпълняват от църквата. Десятъка е неразривно свързан с институционалната църква, така както са и тайнствата. Затова съм озаглавил тази книга Десятък и Църква.

Част 1 е разделена на пет  глави. Те са паралелни на петточковия библейски заветен модел. Структурата на част първа е следната: църковен суверенитет, църковна власт, църковен стандарт за членство (граници), парични санкции и война за наследството – църква срещу държава.

Всяка атака срещу делегираната от Бога власт на църква да събира десятък, е също атака срещу правото ѝ да отслужва тайнствата. Участието в тайнствата без даването на десятък в една църква е кражба. Отказът за участие в тайнствата поради не-даване на десятък на местната църква представлява отлъчване – самоотлъчване. Да създадеш своя собствена домашна църква с цел сам да си отслужваш тайнствата и да си плащаш десятък е не просто самоотлъчване, това е кражба. На мъдрия една дума е достатъчна.

---

[1] Другата част е обещанието от Битие 3:15 – потомството на жената.

[2] Изписвам Държава с главна буква, за да я разгранича от регионалналната гражданска юрисдикция в Съединените щати, позната като щати, т.е. Калифорния, Аризона, Мичиган и т.н. (на английски се използва една и съща дума за държава и щат – б.пр.)

[3] Гари Норт, Спасител на народите: Библейски образец за международните отношения(Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987).

[4] Рей Сътън, За да преуспееш: Господство чрез завет (Второ издание, Тейлър, Тексас: Институт за християнска икономика, 1992), гл. 2

[5] Ibid., гл. 4.