Глава 3: Членство в църквата и десятък

“И да донасяме на свещениците в стаите на дома на нашия Бог първото от тестото си и възвишаемите си приноси, и плодовете от всякакво дърво, вино и маслинено масло, и десятъците от земята си, за левитите – защото левитите трябва да вземат десятъците по всичките градове, където обработваме земята.
И свещеникът, синът на Аарон, да бъде с левитите, когато левитите вземат десятъците. И левитите да донасят десятъка от десятъка в дома на нашия Бог, в стаите на съкровищницата.
Защото израилевите синове и левиевите синове трябва да донасят възвишаемите приноси от житото, от виното и от маслиненото масло в стаите, където са съдовете на светилището, и свещениците, които извършват службата, и вратарите, и певците. И така няма да оставим дома на нашия Бог.” (Неемия 10:37-39).


След завръщането си от Вавилонски плен, израелтяните се заклеха да не изоставят дома на Бога. За да засвидетелстват сериозността на клетвата си, те донесоха десятъците си на Левитите, както Моисеевия закон изисква: „Защото десятъците, които израилевите синове принасят за възвишаем принос на ГОСПОДА, давам в наследство на Левитите. Затова казах за тях: Те да нямат наследство между израилевите синове.“ (Числа 18:24). Задачата, която Бог постави на Левитите беше да пазят границите на храма (Числа 18:1-22).

Твърде малко хора вземат на сериозно властта на модерната „демократична“ църква в Съединените Щати, в това число и нейните членове – явно няма голяма нужда от преосмисляне на членството в църква и границите, които го определят. [1] Малко християни считат, че е необходимо да спазват църковна дисциплина. Когато някой има проблем с правилата в църквата, която посещава, той винаги може да отиде в друга. Тъй като изгодата от това да контролираш местната евангелска църква е много малка, за църквата излиза сравнително евтино да пази границите си. На практика старейшините трябва да пазят едно празно ковчеже, перла, която е обезценена.

Ниските стандарти за членство в повечето евангелски църкви и деноминации правят църквите уязвими на подривна дейност и превземане. Успехът на либералните теолози в превземането на големи деноминации в САЩ и на други места в периода 1870-1960 показва колко уязвими са били църквите. Първоначално те посещават семинарии и деноминационни колежи, но постепенно успяват да уловят умовете и портфейлите и на миряните. Успехът им не се дължи само на подривната им дейност. Убеден съм, че стандартите за членство в модерната демократична църква са причината за успеха на либералите. След 1960 дори и Католическата църква капитулира.[2]

Протестантските църкви имат поне едно общо нещо помежду си – не използват десятъка като задължително условие, за да имат техните членове право да гласуват. Те допускат хора, които не изповядват вярност към универсални църковни символи и изповеди на вярата, да бъдат пълноправни членове с право на глас. Този тип църковно управление е ахилесовата пета на евангелските църкви. Те са дали права на хора, от които не изискват да потвърждават, подкрепят и защитават вярата, дадена на святите хора.

Как бих могъл да обера църквата ви

Да предположим, че реша да превзема вашата църква. Да речем, че тя притежава някаква ценна собствност, която аз бих могъл да продам на печалба на агенция за недвижими имоти. По някаква причина решавам да се сдобия със собствеността ви като вместо да давам пари решавам да поема ипотеката ви. Та, ето го моя двугодишен план да получа това, което искам.

Първо, аз знам какво иска вашата църква – нови членове. На големите, нарастващи паства винаги се гледа като на капитал. Решавам да сключа сделка с членовете на някакъв кооператив. Бавно и незабележимо те ще се присъединят към вашата църква. Ако църквата ви ги призове към олтара,те ще замаршируват по пътеката. Ако искате да ги кръстите (или прекръстите) те веднага ще се съгласят. Седмица след седмица и ще преживеете истинска евангелска експлозия. Ще бъдете изумени от това как „Святия Дух работи, за да изгради паството ви“. И след като сте ги кръстили и сте им разрешили да участват в общението, без какпа колебание ще им позволите и да гласуват. Това е номера – да обезценя собствеността ви.

Вие евентуално ще свикате църковно събрание. Когато се убедя, че моите хора контролират поне 50,1% от гласовете на църквата, ще ги инструктирам да изберат нови дякони, старейшини и попечители. Може да направим това за една вечер, а може и да изчакаме малко повече докато настъпи нашия час. Но ако църквата ви е демократична, избори след избори моите хора ще спечелят достатъчно позиции в църквата ви. (Римо-католиците няма от какво да се безпокоят, нито епископалните и методистките църкви - техните пастори ако не друго поне пазят църковната собственост.)

След време ще настъпи момент, в който моите хора ще решат да продадат собствеността на църквата. Ако пък искаме църковната собственост без формално прехвърляне на собствеността ѝ, то ще дойде ден, в който хората ми ще решат да напуснат деноминацията ви и да се присъединят към друга, която аз контролирам.

Бумащината няма никакво значение. По един или друг начин ще успеем да вземем всичко, което вие и членовете на църквата ви сте изградили с времето. Ако сте позволили на всички кръстени членове да гласуват, то значи вече сте предали всичките десятъци на моята група. Можем законно да постигнем всичко като просто подбудя достатъчно хора да гласуват, за да постигна 50,1% срещу 49,9%. Същото може да направи всяка Масонска ложа, Унитарна църква, Обединителна църква или църква на Космическите вибрации. Не съм ли прав? Проверете законовите нормативи на своята църква.

По закон нищо не може да направите, за да се защитите, освен ако не промените законовите си нормативи преди нашествениците да придобият мнозинство. Дали обаче ще успеете да видите заплахата навреме? Всяка църква в един колежански град може да бъде изгубена за няколко месеца с помощта на шепа студенти. Повечето църкви ще се зарадват на „всички тези прекрасни млади хора, които са били доведени до Исус.“ Християните са пословично наивни, когато става дума за политика. Само че, законовият процес на контрол върху църквите е силно политически. Описаният казус няма нищо общо с Моисеевия икономически закон.

Юридически граници в Моисеевия икономически закон
Въпреки заплахата от други религии, в древен Израел нямаше ограничения на имиграцията. В Израел демокрацията не беше пълна. Нямаше социална държава. За да упражняваше човек политическа или юридическа власт, той трябваше да бъде в завет с Бога на Израел. Законът поставяше религиозни изисквания, които ораничаваха лесния достъп на чужденците до юридическа власт. Едомците и египтяните нямаха право да са пълноправни членове на общността (гражданско право) до трето поколение. Моавците и амонците нямаха това право до десето поколение (Втзк. 23:3-8).

Божият закон допуска, че чужденци в земята на Израел ще има. Отново и отново Божият закон ги предупреждава да не се отнасят зле с вдовиците, сираците и чужденците. Те самите са били чужденци в Египет и са се отнасяли зле с тях, за това не трябваше да постъпват по същият начин с чужденците в тяхната земя.

Защо биха идвали чужденци в Израел? Причините са много – търговия, по-добра работна среда, по-голяма юридическа защита, по-голяма безопастност от мародери и всички позитивни изгоди, обещани на Израел от Бог във Второзаконие 28:1-14. Защо да не се възползват от по-добрите външни условия? Бог беше толкова уверен в своето заветно обещание за благословение, че беше установил дори и правила за взаимоотношенията с чужденците, които Той знаеше, че ще дойдат в Израел, за да търсят по - добър живот. Неговите благословения не бяха ограничени до вътрешните чувства на пазителите на завета. Външните благословения бяха за всички, които живееха в Неговата заветна земя и се покоряваха на Него и на закона Му.

Моисеевият закон установи две форми на членство в църквата за обрязаните хора - участие в причастието (законен достъп до Пасхата) и свещеничество (Левитите). Всеки обрязан мъж и неговото семейство можеха да участват в Пасхата (Изх. 12:9-12). Те можеха да чуят закона по време на служба, включително службата в края на седемата година, на празника на колибите, по време на който целият закон се четеше на всеки жител в Израел. (Втзк. 31:9-12)

Обслужването на тайнствата за Пасха и другите празненства бяха монопол на Левитите. Останалите израелтяни, както и обрязаните чужденци, можеха да бъдат осиновени само по преценка на Левитите и след плащане на солидна такса. (Лев. 27:2-8).[3] Единствено така те можеха да станат свещеници. Това не беше лесно за постигне. В повечето случаи само родените в Левиевото племе служеха в събранието. Принадлежността към племето беше основната юридическа граница, която защитаваше Моисеевото свещеничество.

Гражданството беше ограничено

Божият закон в епохата на Моисеевия завет разкрива, че духовната зрялост отнема време. Етичният бунт в културата може да бъде толкова голям, че за обучението на едно спазващо закона поколение да са нужни няколко поколения от верни на Божия открит закон хора. Докато не премахнат от своя живот етичния и теологичен „багаж“, който носят от своите земи, новодошлите нямаха право да участват в Божия съд. Те трябваше първо да се докажат.

Божият закон защитава мястото на гражданския съдия да не бъде превзето от новопристигнали имигранти, които са обрязани, но не са дисциплирани в спазването на Божия закон. Обрязването им дава достъп до Пасхата, но не им дава незабавен достъп до гражданската власт. [4]

Тъй като не съществуваше опасност имигрантите да се превърнат в конкуенция в гражданската или в църковната система, израелтяните можеха спокойно да ги приемат. Бог им заповяда да се държат добре с тях. Това беше форма на мащабно евангелизиране. Хора от различни краища щяха да чуят истории за просперитета и праведността в Израел и да отдадат слава на Бога:

„Ето, аз ви научих на наредби и правила, както ГОСПОД, моят Бог, ми заповяда , за да правите според тях в земята , в която влизате, за да я притежавате.
Затова пазете ги и ги вършете, защото това е мъдростта ви и разумът ви пред очите на народите, които ще чуят всички тези наредби и ще кажат: Тази велика нация наистина е мъдър и разумен народ.
Защото коя е тази велика нация, на която боговете ѝ са така близо до нея, както е винаги ГОСПОД, нашият Бог, във всичко, за което Го призоваваме?
Или коя е тази велика нация, която има такива справедливи наредби и правила като целия този закон, който днес поставям пред вас?“ (Втзк. 4:5-8)


Демокрация и имиграция

Можем да разгледаме проблема с юридическия достъп и от друга гледна точка – политическа. Двадесети век беше времето на създаване имигрантски и емигрантски бариери. Комунистическият „рай“ използва бодлива тел и пазачи, за да задържи гражданите си в границите на Новия Световен Ред. Някои от тях позволяваха на хората да пътуват, но без да вземат със себе си какъвто и да е капитал: без пари, злато, сребро и др. Можеха да пътуват само с дрехите на гърба си, нищо повече.

По подобен начин демокрациите създадоха бариери за влизане в границите им. Преди 1914 подобни забрани са били рядкост. Ако днес някой иска да отиде в някоя демократична република по-добре да носи нещо повече от куфари с дрехи или ще бъде върнат там, от където е тръгнал. Имиграционните бариери, квоти и други подобни ограничения държат надалеч „бедняците и отрепките“. Вече никоя демокрация не зачита сантименталните думи на Ема Лазарус, чиито думи са изписани върху статуята на свободата. „Дайте ми уморения ваш народ, всички жадуващи да въздъхнат свободно, хвърлени в нужда.
От далечни брегове изгонени бедни и сироти! Изпратете ги - бездомните и унижени - при мен! Издигам аз моя факел пред Златната врата!“. По-добре би било за имигрантите да си носят банкови карти ако искат да станат част от тези, които са открили „живота мечта“ в някоя демократична земя.

От къде идва тази промяна? От една страна от по-евтиния транспорт. В началото на деветнадесети век, пристигащите в Съединените щати са били от северна Европа, предимно от страни, с които САЩ са търгували. Голяма част от имигриращите маси са използвали търговски кораби - шхуни, в които най-бедните са използвани като баласт. Търговията от запад на изток е пренасяла огромни и тежки товари като дървен материал. В обратната посока са носели хора. Дори и в тези случаи пресичането на океана е отемало време и е било скъпо, за да може някой от работата класа да си го позволи. Малко хора са можели да предприемат подобно пътуване, малко са можели да заминат, освен ако от това не зависел животът им (например през втората половина на 40-те години на 19 в. ирландците бягат от картофения глад) или са открили големите възможности, които Америка предлагала (например квалифицираните работници).

До 1880 г. Шхуните са носили вълни имигранти от южна Европа и средиземноморието. Икономистът Томас Соуел пише: „Смяната на ветроходите с параходи била внезапна и драматична. До 1856 г. 97 процента от пристигащите в Ню Йорк пристигали с параходи. Промяната в произхода на имигрантите също била драматична. Ако през 1882 г. четири пети от европейските имигранти били от северна и западна Европа, то до 1907 повече от четири пети от тях са били от южна и източна Европа.“[5]

Днес този феномен се забелязва във всяка богата нация. Реактивните самолети са основното превозно средство. Гласоподавателите са осъзнали необходимостта да не дават на новодошлите имигранти законен достъп до урните. За това пък новопристигналите могат да дадат своя глас в портфейла на тези, които за момента контролират гражданското право. Ако физическото присъствие дава гражданското право на човек да гласува, в общество, което вярва, че държавата може да конфискува собствеността на хората, ничие благосъстояние не е в безопастност. Съвременните общества вярват в един изопачен вариант на осмата заповед – „Не кради, освен ако не е решено с мнозинство.“ Ето защо по време на Първата Световна Война имиграционните ограничения са съпътствани с големи покачвания на данъците. Преди 1914 никоя западно-европейска нация не е издавала задължителни паспорти на гражданите си. Днес всички го правят. Всяка нация иска от чужденците да представят паспортите си на границата.

Днешните християни осъзнават правните въпроси в политиката много преди да забележат сходните проблеми в църквата. След като разгледахме имиграцията и общественото управление, следва да разгледаме имгиграцията и църковното управление.

Двойно членство в църквата: граници

Господстващата философия на демокрацията е завладяла умовете на повечето протестанти. Те структурират църквите си така, че да не бъдат критикувани, че са „недемократични“. Проблемът на църквите без йерархична структура е, че нямат ефективни средства, за да ограничат правото на глас на новите членове. За разлика от други църкви като Римо-католическата или епископалната, където епископите са ръководителите, а йерархичната структура служи за бариера срещу завладяване на църквата от хора, които не са одобрени от епископите, независимите и презвитериянските църкви редовно се сблъскват с този проблем, когато нов посетител реши да се присъедини към тях. Понеже църквата днес е слаба, неефективна, финансово ограбена и културно импотентна може временно да отложи решаването на проблема с „натурализираните имигранти“.

Клетвени граници

Повечето църкви днес гледат на кръщението като аналог на старозаветното обрязване. На покръстените възрастни обикновено се дава право да членуват в църквата. Причастието е другия проблем. Господната вечеря се разбира като аналог на Пасхата, но са малко църквите, които напълно разбират връзката между Пасхата и причастието.

Всеки обрязан мъж е можел да присъства на Пасха (Изх. 12:48), но в съвременната църква не всеки кръстен може да участва в причастието. Църква е издигнала високи бариери за правото на пълно участие в църковния живот. Някои църкви изискват децата да са навършили определена възраст, за да участват в Господната вечеря. Други изискват тинейджърите да бъдат „одобрени“. Някои лишават кръстените от Господна вечеря докато те не преминат през някакви начални теологични курсове.

На обрязаните под Моисеевия завет подобни ограничения не са били налагани. За тях не е имало почти никаква възможност да станат служители в църковното събрание. Църковни управители са можели да бъдат само Левитите. От имиграция заплаха не е съществувала. В Новия Завет достъпът до църковна служба не е ограничаван от рождествения произход. Заемането на църковна длъжност става чрез членство в конгрегация, последвано от някакъв период на наблюдение, който включва гласувания, обучения или полагане на ръце от други членове. Това означава, че имигрантите могат лесно да станат църковни служители за сравнително кратък период. Демократичния църковен ред на Новозаветното време е заменил юридическите граници на Моисеевия завет. В евангелските църкви тези, на които им е позволен достъп до Господна вечеря, имат право и да гласуват. Протестантският възглед, че „всеки спасен човек е свещеник“ има сериозни последствия за църковното управление.

Това е неизказана и много важна причина църквите, защитаващи затворено общение да разграничават кръстените членове и тези с пълни църковни права. Някои църкви не правят подобни разграничения спрямо възрастните, но ги прилагат спрямо децата. Малко са тези, които дават право на глас на децата, но така или иначе всички те не желаят да позволят на невръстните или на младите деца да участват в причастието. А идеята за три годишно дете с право на глас е прекалена.

Днес в конгрегациите със затворено общение има първа и втора класа членове. Разделителната линия е достъпa до Господна вечеря. Не всеки покръстен може да претендира за достъп до святото общение. Аналог на това би било ако не всеки обрязан евреин имаше достъп до Пасхата. Но всеки обрязан човек в Израел можеше да присъства на Пасхата, а не само евреи. В модерното християнство паралела между тайнствата в Моисеевия Завет и Новия Завет не е особено зачитано. Свещеничеството е позволено на всеки покръстен мъж стига да отговаря на определени стандарти, без да има значение от кое племе е. Християните драстично са променили концепцията на Моисеевия завет за членство в църковното събрание. Проблемът е в имиграцията - достъпът до църковните длъжности да бъде ограничен.

Когато член на съвременната протестантска църква се сдобие със законен достъп до Господната вечеря, той също получава право на глас.[6] Така той участва в избирането на църковните служители. Той се сдобива с юридическа власт. Пред църквата изниква проблема на новодошлите духовни имигранти. Дали този човек е достатъчно квалифициран, за да преценява правилно? Дали като позволява на всеки да има право на глас църквата като институция не рискува теологичния си и юридически интегритет? Модерната църква се съгласява, че това е така, затова е измислила начин да ограничи правото на глас - като ограничи достъпа до Господна трапеза.

Ако църквата иска да запази своята теологична цялост не трябва да позволява на хора, които не споделят теологията ѝ да гласуват. Ако човек не е в завет с църквата от гледна точка на определени стандарти, по които той може да бъде съден, санкциониран или изключен, как тогава тя може да се предпази да не бъде залята от хора, които отхвърлят принципите ѝ? В крайна сметка при демокрацията мнозинството печели. Как може църквата да се увери, че новодошлите членове, които могат да станат мнозинство след едни избори, ще се придържат към нейните стандарти?

Скрининг: неизбежна концепция
Ако църквата реши чрез продължителна програма за обучение да наблюдава кандидатите за да им даде пълно право на глас, то тя се сблъсква с една неприятна и небиблейска задача – да изключи от причастието кандидатите докато не преминат някакъв оценъчен или изпитателен период. Но ако реши да даде пълно право на глас и участие в Господна трапеза на всеки кръстен, тогава заплахата от демократизиране става съвсем реална. Мнозинството печели.

Дълги години църквата е игнорирала очевидното решение на проблема с „демократичните имигранти“. Необходимо е двустепенно членство, което не зависи от законния достъп до Господната вечеря. Вземането на причастие идва веднага след покръстването. Това предотвратява юридическото съпостявяне с обрязването и участието в Пасхата. Пълното право на глас трябва периодично да бъде оценявано по определени теологични, етични и юридически стандарти. Това е Новозаветната алтернатива на икономическите, племенни ограничения от Моисеевия завет за свещеничеството.

Църквите използват това разграничение по отношение на енорийското свещеничество. Новите членове нямат достъп до амвона. Църквата като цяло е възприела двустепенна форма на членство - пастор и всички останали. Те обаче не разбират, че правото на глас е форма на юридическа власт – властта да налагаш санкции в Божието име. Гласоподавателят носи службата на съдия и в църквата и в държавата. Демокрацията в църквата е система от юридически ред. Но понеже църквата не разпознава юридическия аспект на гласуването, не разпознава и гласуващите като църковни служители. Дори и на по-ниско ниво, те са свещеници, т.е. юридически посредници между Бога и човека. В Новия Завет свещениците не принасят жертви, но упражняват съд.

Църквите имат своите явни или скрити вярвания. Те отсяват тези, които вършат зло. Колкото по-малко от злите хора премахват, толкова по-зла ще става самата тя. Лошият квас поврежда добрия, но слаб квас. Как може да се предпази добрия квас?

Скрининг чрез изповед

Покръстен член, който отказва напълно да приеме по-детайлните вярвания на старейшинството или техните стандарти на изповед, но е съгласен да бъде съден по тях, трябва да бъде допускан до Господната трапеза. Той е показал готовност да се придържа към завета. Но докато не приеме доктрините, заложени в подробните вярвания и дисциплинарни стандарти, не трябва да му бъде давано право да гласува на църковните избори.

Това разделение на първа и втора класа членове решава няколко важни проблема. Първо, няма нужда да се прави голямо изчакване между времето на покръстване и времето на достъп до Господната вечеря. Не е необходимо човек да овладява сложни вероучения. Второ, децата, включително и бебетата, могат да вземат причастие без това да компроментира легитимността на църковната власт. (Това заключение не се базира само на съображенията за църковна йерархия, има и теологични причини.)[7] Трето, хора, които искат да упражняват юридическа власт трябва да декларират безрезерната си подкрепа към основите на институциалната власт – към нейните вярвания или изповед. Четвърто, църковните служители могат да проучват живота на членовете преди да им дадат достъп до влстови позиции и да ги изключват от Господната трапеза без да чувстват вина. Пето, църквата е защитена от ограбване от хора, които не са съгласни с основновните ѝ принципи и които отказват да приемат нейното управление. Шестата причина е финансова – десятъкът.

Скрининг чрез десятък
Карл Маркс е разбирал, че за да бъде унищожена часната собственост трябва да се премахне имотното квалифициране като условие за достъп до урните. „Няма ли да се отмени частната собственост ако човек, който не притежава собственост стане законотворец над този, които притежава собственост? Правото да гласуваш на база на имотна квалификация е последната политическа форма, която припознава частната собственост“.[8]

Това, което Маркс казва за гражданското право на глас е еднакво вярно и за църковното право на глас. Когато този, който не дава десятък гласува наравно с този, който дава, тези, които не поемат определената им от Бога икономическа отговорност стават суверен над десятъка на тези, които са останали верни. Днес тези, които не дават десятък са повече от тези, които дават. Мнозинството управлява! Това прехвърля властта върху разпределянето на десятъка от тези, които се подчиняват на Божия закон към тези, които не се подчиняват.

Църквата е изправена пред дилема – тя знае, че не може да изисква от хората да плащат десятък, за да участват в Господната вечеря. Подобно искане би било незаконно. Но позволявайки на недаващите десятък да вземат Господна вечеря църквата им осигурява право на глас. Грешното схващане, че всеки възрастен, който взема причастие, автоматично получава и право на глас, води до друга грешка – прехвърляне на властта от покорните към непокорните членове.

Двустепенно старейшинство – граници

Католицизмът предпазва свещеническата длъжност от миряните като поставя безбрачния живот като изискване за достъп до тази отделена жреческа каста. Протестантските деноминации пък изискват задълбочено обучение. Презвитерянските старейшини на ръководна позиция юридически се различават от проповядващите старейшини (пастори), които са членове на презвитерянския съвет, не на местната конгрегация. Един кандидат за пастор трябва да бъде одобрен от презвитериянския съвет. Пасторът е част от една отделена юридическа класа. Тази система се нарича старейшинско служение на две нива.

В независимите църкви властта на пастора е много голяма. При тях липсва презвитериянски съвет, синод или друг управляващ орган над местния пастор. Юридическото разделение в членуването е строго. Ако се появи сериозен конфликт, конгрегацията може да уволни пастора. Той рискува да отблъсне миряните. А новите членове имат пълно право на глас. Така неговата уязвимост е още по-голяма. Той няма възможност да се обърне към някой по-виш орган за защита или разследване на обвиненията или слуховете, отправени срещу него. И така понеже той не може да бъде защитен, тези, които гласуват получават надмощие. При съвременната църковна система за гласуване това мнозинство може да не е достатъчно зряло, за да взема подобни решения.

Библейският отговор на този проблем е следния: първо, унифициране на стандартите за заемане длъжността на старейшина и оценка на таланта, призванието и възнаграждението му; второ, разделяне на членовете на такива, които упражняват юридическа власт (гласуват) и такива, които нямат това право. Юридически (но не и функционално) разликите в класата на старейшините изчезва. Между участващите в причастието са установени разграничения – изповед и десятък. Така старейшините могат да бъдат избрани от местната конгрегация да служат на позицията, в която имат талант. А членовете, които формално не са обвързани със стандартите на църквата и с десятъка, не участват във вземането на тези решения.

Всеки старейшина следва да бъде оценяван по критериите, които са посочени в 1 Тимотей 3 глава. Няма други формални критерии, които да са библейски валидни. Епископът или презвитера (ако има такъв) могат да дадат право на някой, който има повече теологични познания или мъдрост, да ръководи на местно ниво, без да изискват от него да е завършил някакво висше учебно заведение. Изискването за академични познания води до постепенно проникване и превземане на колежи и семинарии. Падението на съвременната църква може да се проследи десетилетие по десетиление до инфилтрацията на семинариите. Това беше проклятието на двустепенното старейшинство. Повечето църкви са пристрастени към дипломите.

Двустепенната система разделяща църковните членове на гласуващи и не гласуващи трябва да замени възприетите днес двустепенни системи на старейшинство и членство според достъпа до причастие.

Заключение 

Днес членството в църквата е двустепенно. Има хора, които са наполовина членове, кръстени са, но поради някаква си причина, различна от непокорство, не им е позволен достъп до Господната трапеза. На други членове им е позволено да вземат причастие тъй като отговарят на някакъв критерии – възраст, одобрение, изповед на вярата или някакви други критерии за нови членове. Проблемът е, че тази система е поставена твърде ниско в йерархията – разделението не трябва да се прави в зависимост от достъпа до Господната трапеза, а от правото на глас. Двустепенното членство не се определя от това дали имаш или нямаш право да вземаш причастие. То се определя от това дали имаш или нямаш право да гласуваш. Гласуващите – това са тези, които дават десятък и са съгласни с вярванията и изповедите на църквата.

Съвременните Протестантски църкви имат проблеми с организационната си структура. Първо – те гледат на църквата като договорна, а не като заветна институция. Не смятат, че тя е скрепена от себеобвързваща клетва пред Бога. Не смятат, че църквата живее под уникални условия и получава уникални санкции. Те гледат на Господната трапеза като на всичко друго, но не и като на това, което действително представлява – заветно подновяване.

Второ, църквите отхвърлят валидността на Моисеевия закон и задължителния характер на десятъка. Но както авторът на Евреи посочва, десятъка предхожда Моисеевия закон (Евр. 7:1-10). Десятъкът е основан на Авраамовия завет. Църквите днес не обръщат внимание на това.

Трето, много църкви практикуват отворено общение като позволяват на хора, които не са техни членове да участват в Господната вечеря. Така на членуването в църква се гледа просто като участие в някакъв социален клуб без задължителен характер. Ако църквата няма власт да отлъчва, това включва и ограничаване достъпа до Господна вечеря, най-важната санкция, която тя може да налага губи своето юридическо значение.

Четвърто, църквите, които подкрепят затворено общение, гледат на членството единствено като на законен достъп до тайнствата.... (тук липсва част от текста – б.пр.)

Участващите в тайнствата имат право да гласуват. В някои деноминации по-големите деца също имат това право. Тази аномалия е резултат от погрешното схващане, че участието в тайнствата автоматично дава право и на глас. Повечето от възрастните, които вземат причастие също и гласуват. Тази грешка допускат и съвременните демократични общества. Консервативните християни, които възприемат злите резултати от съвременната социална държава не осъзнават опасностите, които това крие в църквите.

Юридическата грешка, която подпомогна създаването на съвременната социална държава започва от църквата. Тази грешка беше копирана от държавата в края на деветнадесети век. Социализмът всъщност е копиране на църквата и нейната концепция за незадължителен десятък. Оригиналът на цялата идея е църквата – тези, които не дават десятък могат да гласуват. Един определен процент хора, които не понасят цялата тежест на данъчната система, имат власт да нанасят санкции на тези, които заемат по-висока позиция.

Време е и църквата и държавата да прекратят налагането на тази погрешна концепция на юридически санкции. Всички, които гласуват, било в църквата или в държавата, следва да плащат един и същ процент от доходите си на заветно-ауторизирания колектор. Тези, които не плащат или не дават точно това, което се изисква, не трябва да гласуват. Те имат право на ползите от живота под Божия закон - и в църквата и в държавата, но нямат право да гласуват.

[1] Гари Норт, Boundaries and Dominion: The Economics ofLeviticus (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1994).


[2] Hans Kung, The Council, Reform and Reunion (New York: Sheed and Ward, 1961); A New Catechism: Catholic Faith for Adults (New York: Herder and Herder, 1967); Joaquin Saenz y Arriaga, The New Post-Conciliar or Montinian Church (La Habra,

California: Edgar A. Lucidi, 1985); Malachi Martin, The Jesuits: The Society ofJesus and the Betrayal of the Roman Catholic Church (New York: Simon & Schuster, 1987).


[3] North, Boundaries and Dominion, ch. 36.


[4] Gary North, Political Polytheism: The Myth of Pluralism (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1989), ch. 2.


[5] Thomas Sowell, The Economics and Politics of Race: An International Perspective (New York: William Morrow, 1983), pp. 151-52. Cf. Sowell, Ethnic America: A History (New York: Basic Books, 1981), pp. lUI.


[6] Тук не говоря за това дали жените имат право да гласуват на църковни избори.


[7] Ray R. Sutton, "Presuppositions of Paedocommunion,"Geneva Papers, Special Edition (1982); James B. Jordan, "Theses on Paedocommunion," Genevc. Papers, Special Edition (1982); David Chilton, "Conversations With Nathan," Christianity and

Civilization, No.4 (1985); Peter J. Leithart, Daddy. Why Was I Excommunicated? (Niceville, Florida: Transfiguration Press, 1992).


[8] Karl Marx, "On the Jewish Question" (1843), in Karl Marx and Frederick Engels, Collected Works, vol. 3 (New York: International Publishers. 1975). p. 153.

Глава 2: Власт и десятък

„И той заповяда на народа, който живееше в Ерусалим, да дава дела на свещениците и на левитите, за да се укрепват в ГОСПОДНИЯ закон.” (2 Лет. 31:4)

Езекия разбираше поне две неща за десятъка – първо, че имаше власт, дадена му от Бога, да заповядва на Израелтяните да плащат своя десятък. Второ – Левитите и свещениците имаха делегирана от Бога власт да събират тези десятъци. В този пасаж няма и следа от „морално доброволчество”. Десятъкът в Израел беше морално задължителен.

Но дали десятъкът беше също и законово задължителен? Дали църквата и държавата имаха власт да налагат негативни санкции на тези, които отказваха да дават десятък?  Мойсеевия закон не ни дава пример. Историята на Израел няма случаи, в които подобни санкции да са налагани. Моето заключение е, че заповедта, издадена дали от царя или от свещеника, е морална и назидателна, а не юридическа.

Контекста показва, че в Мойсеевия завет, когато спазващите завета са плащали своя десятък, Бог им е давал голямо благосъстояние по един уникален начин (ст. 5-10). Няма библейско основание да вярваме, че тази система на колективни санкции  се е променила в Новия Завет. Трупането на благосъстояние започва с десятъка, но не просто неговото отделяне, а неговото даване в една единствена съкровищница - местната църква (Мал. 3:10). Почитта към Бога изисква почит и към Неговата институционална църква. Това означава, че е наш дълг да даваме своя десятък в местната църква.

Без достъп до нарастващо количество икономически ресурси християните няма да са способни да разширяват Божието господство. Ако човек не може да си позволи да закупи или наеме средства за производство, ще остане работник на заплата в нечия друга компания. Той ще бъде, икономически казано, гражданин от втора класа. Така че, подчинението към църквата, проявено в даването на десятък, носи  икономическия белег на господството. Този, който се подчинява на Бога, господства в историята. Това е основен принцип в библейската йерархия – точка втора от библейския завет.[1]

Десятък и Господство

Преди три века Пуританските търговци в Лондон, въпреки малката си численост, са  имали голямо влияние на национално ниво. Те са били английските капиталисти на 17 век. Oсигурявали са почти половината от благотворителните средства на народа. Това им е позволило да спечелят сериозно политическо влияние. Успешната военна революция на Кромуел срещу короната в периода 1650-1660, помага на пуританите да се сдобият с допълнително влияние, но не чрез военна сила. В края на 16 в. те постигат това икономически и чрез благотворителност.[2]

Днес, държавата е заместител на частната благотворителност като основен източник на средства и подкрепа за бедните. На нея се гледа като на главна агенция за изцеление. Докато държавата продължава да дава пари, с които все още може да се купи нещо, на нея ще се гледа като на изцелител на народа. Тази ѝ власт се основава на политическа принуда и бюрократичен контрол. Държавата днес достига върха на способността си да конфискува богатството на народите по целия свят. Ако способността ѝ да господства, създавайки зависимост чрез постоянно субсидиране, бъде прекъсната от икономически или друг социален разкол, ще се получи временна празнота в обществото. Тази празнота трябва да бъде запълнена от нещо. Властта отива при този, който действа отговорно. Кой ще е това?

Кой трябва да е? Християните. Само че, християните днес са зле подготвени да поемат такава отговорност. Те самите са зависими от държавата – изпращат децата си в държавни училища, вземат чекове от социалните, планират живота си на предположението, че държавата им служи като икономическа предпазна мрежа. Държавната системата за преразпределяне на богатството постоянно елиминира конкуренцията на частните благотворителни и образователни асоциации. Когато защитната мрежа на държавата се скъса, а това със сигурност ще стане, повечето християни, като всички останали хора, ще се намерят икономически неподготвени. Те са научени да се доверяват на съвременната неблагонадеждна, месианска държава. Когато това доверие бъде предадено, ще започне плач и скърцане със зъби в църквите, в християнските училищни стаи и в други предполагаемо святи места.

Когато този ден дойде, ще настъпят промени в ръководните позиции  на местно и  национално ниво, както е било по време на Голямата депресия от 1930. Въпросът днес е кой ще наследи тези ръководни позиции? Това ще са тези, които носят най-голямата икономическа отговорност за възстановяването на икономиката.

Дали това ще е църквата? Ако не е, защо е така и кой друг може да е?

Изкупление: окончателно, но все още прогресиращо

Основа на библейското господство в историята е изкуплението на света. Да изкупиш нещо означава да го купиш обратно. Този дългосрочен процес на обратно откупуване започна на Голгота.

На Голгота Исус плати на Бога цялата цена за изкуплението. Той не плати на Сатана. Сатана е окупирал земята незаконно докато истинският собственик не дойде да го изгони. Когато Адам падна, той загуби всичките си права, включително и собствения си живот. Бог, поради своята милост, удължи земния му живот. Чрез своя бунт спрямо Бога, Адам се подчини на Сатана и поднесе всичко, което Бог му даде под временното владение на Сатана.

Адам загуби правата си от Бога. Сатана не е спечелил законно собствеността върху земята. Той има административен контрол само за времето докато наследниците на Адам са живи и под неговата заветна власт. Сатана би загубил този контрол ако Бог беше екзекутирал Адам в градината. Претенциите  на Сатана са зависими от Адам. Без Божията обща благодат в историята Адам нямаше законно право на собственост върху живота, знанието, времето, владеенето на природата и капиталите.[3]

Исус плати на Бога цялата изкупителна цена окончателно. Това не дава право на Неговите наследници да получат наследството си веднага. Изкуплението на света е процес. Този процeс расте, когато негова основа е окончателното изкупително дело на Христос. В този смисъл, изкуплението на света отразява личното освещение. В момента на своето изкупление в историята изкупеният човек получава чрез Божията изкупителна декларация моралното съвършенство на Христос. Макар да е окончателно и законово изпълнено, това морално съвършенство трябва да бъде развито във времето. Освещението расте – то е процес на отработване на Христовото съвършенство във времето.[4] Ето защо Павел сравнява християнския начин на живот със състезание, в което получаваш награда на финала:

„Не знаете ли, че тези, които тичат на игрището, всички тичат, а само един получава наградата? Тичайте така, че да я получите.

А всеки, който се състезава, се въздържа във всичко. Те вършат това, за да получат тленен венец, а ние — нетленен.

Затова, аз така тичам — не като към нещо неизвестно; така удрям — не като че бия въздуха;

а уморявам тялото си и го поробвам, да не би проповядвайки на другите, аз самият да стана неодобрен.” (1Кор. 9:24-27)

„Гоня целта за наградата на горното призвание от Бога в Христос Иисус.

И така, нека ние, колкото от нас са съвършени, да мислим така; и ако вие мислите за нещо по друг начин, Бог и това ще ви открие.  (Фил. 3:14-15)

Системна структура на Великото Поръчение

Бог даде на Църквата велико поръчение: „Тогава Иисус се приближи към тях и им говори, като каза: Даде Ми се всяка власт на небето и на земята.

 И така, идете, правете ученици всичките народи и ги кръщавайте в Името на Отца и Сина и Светия Дух,

като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал. И ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света. (Амин.)” (Мат. 28:18-20) Това поръчение се знае добре от всички християни. Това, което не се разбира, е системата, по която поръчението се изпълнява. Когато една компания използва система на комисионно заплащане, за да награди продавачите си, тя създава финансов стимул, който да задържи отделния продавач на улицата или на телефона с часове. От него се очаква да развива уменията си да убеждава продължително и да носи все повече приходи от един клиент. Колкото по-голяма комисиона, толкова по-голям стимул. Колкото по-голяма е комисионата, толкова по-квалифицирани посредници ще бъдат привлечени да се присъединят към търговския екип. Компанията трябва да балансира възнагражденията на продавачите с тези на другите членове от дейността – с работниците на заплата, с инвеститорите, банкерите и доставчиците. Но е без съмнение, че за големи продажби най-добрия стимулатор за продавача е високата комисиона. Някои компании плащат 20 процента от брутния приход на търговците си.

Бог, като собственик на земята, е установил най-щедрата комисиона структура в историята – 90 процента след данъците остават за продавачите. Всеки бизнес, който предлага на търговския си отдел 90 процента след облагане, ще привлече най-способните търговци в света. Фирмата ще е залята от молби за всяка свободна търговска позиция, която възникне. Това предлага Бог на Своите хора. За тях остава 90 процента. Църквата получава десет. Държавата няма право на повече от десет процента (1 Царе 8:15,17). Но хората се разбунтуваха. Сметнаха десятъка за твърде тежък. Били са измамени.

Измамникът

На сцената се появява Сатана с по-атрактивно предложение - „Задръжте всичко”. Той може да си позволи подобно предложение – нали не притежава компанията. Той е измамник, който идва в един празен офис и сключва договор с търговците сякаш той е директора. Изкарва парите си в последния момент преди сделката като изпраща мутрите си да съберат плащанията от продавачите.

Търговците са запазили всички пари от труда си. Тогава гангстерите им правят предложение, на което те не могат да откажат. Мафията нарича тези типове „биячи”. Правителството ги нарича „приходни агенти”. И в двата случая ролята им една и съща – да отскубят много повече от десет процента от нетните доходи на лековерните, хванати в капана търговци. Този, който откаже да плати, се сблъсква с доста неприятни последствия – счупени кости, куршум в главата (при мафията) или глоби, данъчни тежести и затвор (при правителството).

Жертвите се съгласяват на сделка, мислейки че ще могат да получат нещо за нищо. Те сериозно си мислят, че някой доброволно ще им предостави капитал и ще им позволи да запазят всичко, което са спечелили от труда си. Всеки мъдър човек веднага ще заподозре подобна сделка като измама. Само че в историята няма много мъдри хора, поне до сега. Широка е портата, която вика към глупавите и те пламенно се хвърлят през нея.

И така, Сатана идва при хората с предложение: „Запази всичко, което печелиш за себе си. Аз нямам законно право върху твоето богатство.” Втрото твърдение  е вярно – той няма законно право върху каквото и да е. Първото твърдение е свързано със словесно обещание за прехвърляне на Божия дял от бизнеса върху човека. Сатана не е в позиция да дава подобни обещания, въпреки че милиони хора вярват, че е. Те вярват, че Бог няма законно и икономическо право над тях. В съдния ден ще разберат, че не са прави и за двете. А междувременно носят икономическите и граждански последствия, че вярват в една лъжа. И плащат скъпо за това.

Богатството на моята ръка!

Хората не са доволни на Божието дарение от 90 процента след разходите. Гледат на това като на посегателство върху собствеността им. Те искат да запазят всичко. Не са взели под внимание Божието предупреждение към Израелтяните, които трябваше да завладеят Ханаан:

„И да не би да кажеш в сърцето си: Моята мощ и силата на моята ръка ми спечелиха това богатство.

А да помниш ГОСПОДА, своя Бог, че Той е, който ти дава сила да придобиваш богатство, за да утвърди завета Си, за който се закле на бащите ти, както е и днес.” (Втзк. 8:17-18)

Хората негодуват срещу Божието изискване да плащат десет процента. Те не се виждат да работят на комисионна. Виждат се като собственици. Смятат, че средствата за производство – земя и труд,  са продукт на техните ръце. Хората  настояват да задържат всички подходящи плащания от всеки един производствен фактор – наеми, възнаграждения, лихви. Днес от образованите хора се иска да вярват, че земята и труда са се появили от някаква космическа еволюция. Много от тях вярват в това. Те не гледат на себе си като длъжници на Бога или изполичари. Когато видят споразумението 90-10 % не гледат на него като на най-голямата комисионна в историята. Вместо това заключват, че Бог се опитва да влезе в портфейлите им.

Кой има законното право да събира десятъка?

Данъците се събират  от правителствен служител. Павел казва, че той е Божи служител (Рим. 13:4) и събира данъци в Божието име, без значение дали изповядва Бога. Той е ръкоположен от Бога и като държавен служител, представляващ Бога, събира законно данъци. В днешно време хората се оплакват от размера на данъците - така и трябва да бъде, тъй като данъците са тирания (1 Царе 8:15,17), но те рядко въстават против това. Те не винят Бога, просто приемат бремето си като членове на демократичния политически ред. Напълно осъзнават, че като индивидуални личности нямат власт да определят къде да дават данъците си и покорно плащат на колектора.

Кой тогава има законно право да събира десятъка? Божият служител. Той не е граждански служител, а църковен и е предназначен и ръкоположен да изисква настойчиво плащанията. Това е, което той трябва да прави. В днешно време този служител е доста плах във вършенето на работата си. Защо? Защото е приел, или поне е отстъпил пред една вариация на предложението на Сатана – Плащай толкова, колкото сметнеш, че е справедливо. Бог няма законно право върху десет процента от приходите ти след данъци.

Този възглед прехвърля властта върху десятъка към този, който го дава. Това е незаконно по две причини – първо, даващия определя процента на десятъка, както му приляга и някак си е винаги под десет процента. Второ, запазва си властта да дава десятъка на организации, които той одобри. Това нарушава Божията система на йерархична власт. Даващия десятък приема, не само че Бог няма законно право върху точно десет процента, но и че Той не е определил нито една организация като суверен агент, който да събира и разпределя средства. Това поставя плащащия в позиция на контрол върху това кой да получава десятъка му – незаконен трансфер на власт към автономен индивид.[5]

Дупка в портфейла

Нарушителят на завета е самообявил своята автономия като е взел пълен контрол над портфейла си. Контролът върху разпределянето на парите му е най-ярък белег за това, в което той вярва.

Лудвиг фон Мизес твърди, че парите са най-продаваната стока.[6] Това значи, че  парите са най-представителната форма на благосъстояние. Ето за това Исус предупреждава, че човек не може да служи на двама богове – на Бога или на мамона (Мат. 6:24). Павел предупреждава, че корена на всяко зло е любовта към парите (1 Тим. 6:10). Това, което човек прави с парите си, разкрива какви са приоритетите му.

Приоритет номер едно за нарушителя на завета е да изяви собствената си власт без да попада под Божия исторически и вечен съд. Той смята, че има право да решава какво да прави с парите си. Бог обаче му казва, че греши. Първоначалното право принадлежи на Бога чрез Неговата институционална църква. Хората в своя бунт не приемат това учение. Те предпочитат да запазят 100 процента при намаляваща икономическа основа, каквато Бог им обещава да преживеят.

Не е учудващо, че има християни, които отричат, че пророческото предупреждение на Агей (Агей 1:3-11) е валидно и в Новия Завет. Християните все още търсят теологии, които да защитят частична автономия на човека спрямо Бога. Всеки, който потвърждава задължителния десятък е скъсал с философиите на завето-нарушителите от своя век. Но християните са толкова впечатлени от идеите на нарушителите на завета относно автономията, че все още не се подчиняват на Бога относно десятъка. Както израелтяните по времето на Агей, те са прилепнали за портфейлите си.

Малко или много те чувстват вина за това и търсят начин теологически да се оправдаят. Така постепенно са изоставили средството за господство: Божият закон.[7]

Да избегнеш задължението

Има много опити на християнските теолози да избегнат причинно-следствената връзка, описана от Малахия, между десятъка и благосъстоянието. Един от тези опити е прилагането в теологията за десятъка теорията на Мередит Дж. Клайн за причина и следствие в ерата на Новия Завет. Той отрича в Новия Завет да има предвидима връзка между заветния закон и икономическите санкции.

Междувременно, тя [общата благодат] трябва да води своя курс в рамките на несигурността на взаимно свързани принципи на обща благодат и общо проклятие, просперитет и беди, случващи се по начин, крайно непредсказуем заради неразгадаемия суверенитет на божествената сила, която ги раздава по неведоми начини.[8]

Клайн съзнателно изоставя доктрината на Моисеевия закон за заветна предвидимост в историята. Той е заместил теорията за „неразгадаемата обща благодат на Бога“ с „човечество в Новозаветни времена“. От гледна точка на библейското откровение, социалните причина и следствие са се превърнали в мистерия. Ако е вярна тази теология на мистерии, тя би направила библейската социална теория невъзможна. Християните би трябвало да търсят друга подходяща теория – ако изобщо съществува такава, сред трудовете и спекулациите на завето-нарушителите.[9] И те правят точно това откакто техните апологети започнаха да се осланят на гръцката философия като основа на всеобщите истини. Корнилиъс ван Тил отхвърли това търсене на принципи на обща основа като компромис с дявола.[10]

Друг начин да отречеш моралната необходимост от даването на десятък е да твърдиш категорично, че „ние сме под благодат, не под закон!”. Резултатът от подобно универсално твърдение е самоосъзнато предаване на историята на завето-нарушителите. Така християните попадат под езически закони и законотворци.[11]

Трети вариант е да твърдиш, че Божият Свят Дух ще каже на всеки поотделно колко да дава. Това отваря християнина към чувство за вина - ако иска да даде повече от десятъка –  колко точно трябва да даде, или ако иска да даде по-малко, той се притеснява от това. Вината произвежда съмнение. Вината и съмнението не благоприятстват предприемачеството и икономическия растеж.[12]

Четвърти вариант е да потвърждаваш задължителния десятък, но да отричаш правото на институционалната църква върху него. Така даващия десятък решава сам къде да го влага. Това е деклариране на човешка автономност, но в името на заветна вярност.[13]

И четирите варианта отхвърлят Божието предупреждение чрез пророк Малахия. Всички варианти търсят начин да се избяга от отговорността да се дава една десета от прихода на една единствена съкровищница – Божият дом.

Заключение

Лидерството на християните в обществото зависи от тяхната заветна вярност. Лидерството на отделния християнин вътре в църквата също зависи от неговата заветна вярност. Ако Бог все още нанася в историята предвидими общи санкции – позитивни и негативни, според Своя закон, както Стария Завет многократно потвърждава, тогава, за да просперира човек трябва да се подчинява на Божиите открити закони. Неуспехът на Християните да упражняват господство, в който и да е период от историята, е пряко свързан с нежеланието им да проповядват Божия закон и да му се подчиняват. Казано по-точно – с нежеланието им да носят десятъците си в единствената Божия съкровищница: местната църква.

Малко вероятно е един християнин да може да упражнява лидерство извън институционалната църква ако остане икономически втора класа гражданин, състезавайки се икономически с нарушителите на завета. Ако пасторите искат църквата да води обществото, то е време те да започнат да поучават библейски законната същност на десятъка. За съжаление не са много пасторите, които наистина искат тази допълнителна отговорност върху себе си и върху паството си. За това те продължават да натякват на членовете за „дарения”. За разлика от държавата, която иска все по-големи „приноси”[14], църквата не прилага никакви негативни санкции на членовете, които отказват да даряват. Проповядването, отделено от институционалните санкции, се превръща или в заяждане или в шоу. Библията не използва нито един от тези варианти за лидерство.

---

[1] Рей Сътън, За да просперираш: Господство чрез завет (2-ро издание, Тейлът, Тексас: Институт за християнска икономика, 1992), гл. 2

[2] У. К. Джордан говори  за влиянието на Пуританските бизнесмени в своята книга Филантропията в Англия, 1480-1660 (Фондация Ръсел Сейдж, 1959)

[3] Гари Норт, Господство и обща благодат: библейска основа за прогрес (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), ch. 1.

[4] Гари Норт, Безусловна капитулация: Божия план за победа (3rd ed.; 'lYler, Texas: Institute for Christian Economics, 1988), pp. 66-72.

[5] Виж част 2 по-нататък.

[6] Лудвиг фон Мизес, Теория на парите и кредита (Ню Хевън, Кънектикът: Университета Йейл, (1912) 1953), стр. 32-33.

[7] Гари Норт, Средства за господство: Казусните закони в Изход (Тейлър, Тексас: Институт за Християнска Икономика, 1990).

[8] Мередит Клайн, "Comments on the Old-New Error," Westminster Theological Journal, XLI (Fall 1978), p. 184.

[9] Гари Норт, Милениализмът и социалната теория (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1990), ch. 7.

[10] Корнилиъс ван Тил, Християнска теория на познанието (Nutley, New Jersey: Presbyterian & Reformed, 1969).

[11] Гари Норт, Политически политеизъм:митът за плурализмац(Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1989), част 3.

[12] Дейвид Чилтън, Производителните християни във века на манипулаторите чрез вина : библейски отговор на Роналд Дж. Сайдър (5th ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1990).

[13] Виж част 2 по-долу.

[14] В САЩ задължителният данък върху заплатата (FICA), който се използва да се плаща на хората, които получават фердерална пенсия (социално - осигурителни издръжки), се нарича принос.

Глава 1: СУВЕРЕНИТЕТ И ДЕСЯТЪК

Донесете всичките десятъци в съкровищницата, за да има храна в дома Ми, и опитайте Ме сега за това, казва ГОСПОД на Войнствата, дали няма да ви отворя небесните отвори и да ви излея благословение в изобилие! (Мал. 3:10)

Една съкровищница, един десятък – това е сърцевината на въпроса. Когато спазващите завета започнат да дават десятъка си в повече от една съкровищница те започнат да губят от Божиите благословения в историята.  Защо? Защото това показва, че те не вярват в един суверен, ауторизиран от Бога колектор на десятъка –църквата. За тях десятъкът представлява серия от дарения. Тези дарения се възприемат като морално доброволчество, което дава суверенитет на донора: който плаща за оркестъра, поръчва музиката.

Суверенитета на дарителя върху неговия десятък е илюзия. Подобна форма на суверенитет не е негово право. Той получава  делегиран суверенитет, но ако се разбунтува срещу върховния Суверен, ще загуби това право. И тъй като той отказва да дава десятък, тогава се появява държавния колектор и се налага. Държавата започва да поръчва музиката.

Доброволчество и суверенитет

Съвременната църква е последователна  - тя не проповядва за абсолютния суверенитет на Бога, следователно няма как да проповядва и за суверенитета, който е делегиран на нея самата. Няма как да проповядва за икономическия белег на своята власт – морално задължителен десятък, след като не проповядва морално задължителния закон на Бога. Като отхвърля три-четвърти от Библията като „отминало Божие Слово”, църквата на практика е прерязала собствената си кесия с пари.

Когато църквата учи, че Бог няма законно право над съвременните институции – плурализъм[1] – тя се поставя под властта на друг бог и друг закон. Бог бива представян като нямащ права върху модерния човек. Изречения от рода на „Бог те обича и има чудесен план за теб” са заменили „Бог те притежава и те е поставил под вечен договор, който ти наруши.” Доктрината за Бог, който няма права, има финансови последици за църквата, които засягат нейните членове, включително и тези, които не дават десятък. Тези последици са празно портмоне.

ГОСПОДНОТО слово беше чрез пророк Агей и каза:

Време ли е за самите вас да живеете в своите обковани с дъски къщи, докато този дом пустее?

И сега, така казва ГОСПОД на Войнствата: Внимавайте в пътищата си!

Посяхте много, но събрахте малко; ядете, но не се насищате; пиете, но не се напивате; обличате се, но не се стопляте; и надничарят получава надницата си в пробита кесия. (Агей 1:3-6)

Това предупреждение много лесно се отхвърля като „Старозаветно”. Антиномиското проповядване представя църквата като напълно доброволческа институция, договорна, а не заветна – още една сред многото доброволчески институции. Подобно проповядване гледа на олтара така, както гледа и на библейския закон – ритуал, изпълняван от време на време за спомен. Църквата почти не се различава от социален клуб с идеална цел. Тя не е възприемана като суверена.

В литургията на съвременната църква се забелязва бегло юридическото присъствие на Бога . Хората пеят „Всеки да извика силата на Исусовото име, ангелите нека коленичат”, но никой не взема на сериозно нито ангелите, нито силата на Исусовото име. В либералните църкви подобни неща се възприемат като не-исторически (Бартиянство*) или по-лошо – като митични (Бултманиянство*).

Църквата трябва открито да проявява Божият морал и стандарт на света[2], точно както Израел правеше под Моисеевия завет. Съвременната църква не вярва в това.  Намираме за нелогично присъствието на Бог в гражданските съдилища, в кабинките за гласуване или в президентската институция.  А изрази като „И Бог да ми е на помощ!” (клетва в съда), „На Бог се уповаваме” (на американските пари) и „Бог да ви благослови” (в президентските речи по телевизията) от честа употреба са се превърнали във формалност. Призоваването на Божието име е просто обичай.

Юридически белези на суверенитет: клетва и санкции

Произнасянето на клетва е белег на заветен суверенитет. Само три институции имат законовото право да изискват такава клетва: църквата, държавата и семейството.[3] Подобна клетва призовава Божиите негативни санкции върху човека, който наруши условията ѝ. Тези санкции имат сила в историята (т.е. тук на земята, б.пр.).  Малко християни вярват на това, въпреки примера с Павловото предупреждение относно недостойното участие в подновяването на заветната клетва – Господната вечеря.

Затова всеки, който яде този хляб или пие Господната чаша недостойно, ще бъде виновен за грях против тялото и кръвта на Господа.

Но човек да изпитва себе си и така да яде от хляба и да пие от чашата;

защото, който яде и пие, без да разпознава Господното тяло, той яде и пие осъждане за себе си.

По тази причина мнозина между вас са слаби и болнави, а доста са и починали.

Защото, ако съдехме сами себе си, нямаше да бъдем съдени.

Но когато биваме съдени, биваме наказвани от Господа, за да не бъдем осъдени заедно със света. (1 Кор. 11:27-32)

Личният съд, институционалния съд и Божия съд – всяко едно има своето място в историята.  Съвременната църква се съмнява в предвидимите Божии санкции в историята. Повечето християни не очакват да видят  позитивните Божии санкции в историята.Следствието е очивидно: те губят вяра в значим исторически прогрес. От тук идва липсата на доверие на песимилениалистите в работата на църквата, въздействието на Евангелието и бъдещето на християнството.[4]

Без клетвата и свързаните с нея санкции църквата не се отличава от една безклетвена, доброволческа институция. Скептицизмът относно законово делегирания суверенитет се е разпространил и в друга заветна, клетвена институция – семейството. Клетвата, чрез която се създава ново семейство е подронена от една съдебна чудовищност  – развод по взаимно съгласие. Има само една институция, която се взема на сериозно заради санкциите, които налага – Държавата.  Възходът на модерния статизъм върви със западането на институционалната църква и разпадането на семейството.

Коя клетва е централна в обществото според Бог? Църковната. Защо? Защото само църквата ще оцелее след крайния съд. Тя ще продължи да съществува във вечността (Откр. 21:1-2). На църквата бе дадена задачата да кръщава народите в Христовото име (Мат. 28:18-20). Кръщението е монопол на църквата.

Възгледът за централното място на църквата в общвеството и присъщите ѝ тайства не е  много широко разпространен. Либералите твърдят, че централна е държавата. Консерваторите твърдят, че централно е семейството. И двата възгледа са във война с ясното учение на Исус.

Не се бойте от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а по-скоро се бойте от Онзи, който може и душа, и тяло да погуби в пъкъла.

Не се ли продават две врабчета за един асарий? И пак нито едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец.

А на вас и космите на главата са всички преброени.

И така, не се бойте: вие сте по-ценни от много врабчета.

И така, всеки, който изповяда Мен пред хората, ще го изповядам и Аз пред Моя Отец, който е на небесата.

Но всеки, който се отрече от Мен пред хората, ще се отрека и Аз от него пред Моя Отец, който е на небесата.

Да не мислите, че дойдох да донеса мир на земята; не дойдох да донеса мир, а меч.

Защото дойдох да разлъча човек от баща му, дъщеря – от майка й и снаха – от свекърва й;

и неприятели на човека ще бъдат домашните му.

Който обича баща или майка повече от Мен, не е достоен за Мен; и който обича син или дъщеря повече от Мен, не е достоен за Мен; (Мат. 10:28-37)

Семейни ценности и Божиите санкции

„Семейни ценности.” На където и да се обърнем, чуваме как консерваторите прокламират семейните ценности. Компаниите за набиране на средства бяха създадени на основата на семейните ценности. От политиците се иска да говорят за семейните ценности и те го правят.

Възниква един въпрос: кои семейни ценности? Мюсюлманските? Да вземем за пример как мюсюлманите защитават  целомъдрието? Семейството се събира и екзекутира неомъжената дъщера след като е родила детето. Лошо решение? Такива са семейните ценности. Вие да не сте против семейните ценности?[5]

Всички подкрепяме семейните ценности, не се съмнявам в това. Покажете ми един политик, който става и заявява „ Аз съм ‘за’ изневярата и аборта”. Не са много, нали?  Но какво свидетелстват после техните действия и живот? Че са хора, които нямат страх от негативните Божии санкции в историята. И защо им е да се страхуват, нали модерната църква учи, че няма заветно предсказуеми общи санкции в историята. [6]

Християните са приели следното равенство: първороден грях минус Божиите санкции в историята плюс Божията обща благодат  =  законна гражданска юриспруденция. Всичките сълзи,  ридание и увещания за разпадането на семейните ценности няма да променят нищо докато християните не признаят, че техния възглед за Божиите санкции в историята са в основата си същите като на неспазващите завета – като на хуманистите от края на 20 в. Доказателството за това е степента, в която негативните санкции на Държавата се отклоняват от Старозаветните. Модерния човек е решил, че не трябва да има съвпадащи санкции между двете. Развод без вина, аборт без вина, изневяра без вина – това са основните вярвания на Уол Стриит, Мейн Стриит и Белия дом – (1) „Ако е хубаво, направи го”, (2) „ Ако ти докара гадене сутрин, убий го.”

Икономиеските съображения са: (1) „Ако изобщо се роди, някой трябва да плати”, (2) „Ако родителя не може да плати, то правителството ще плати.: И така „Балансирай семейния бюджет: убий нероденото” става „Балансирай държавния бюджет: убий нероденото.”

Бунтовната държава и бунтовното семейство са заедно срещу църквата, когато тя  проповядва Божия закон. Само, че тя вече не го прави. И за това бунтовните държава и семейство решават, че  обществото може спокойно да не обръща внимание на игнориращата завета църква. Всички те игнорират Божието предупреждение:

И така, който отмени една от тези най-малки заповеди и научи така хората, най-малък ще се нарече в небесното царство; а който ги изпълни и научи така хората, той ще се нарече велик в небесното царство.  (Мат. 5:19).

Този, който размахва юмрук

Няма морално задължителен десятък, няма и негативни сакции от Бога – на това учи модерната евангелска църква. Резултатът от подобно проповядване е, че без десятъка намаляват положителните санкции. Тъй като църквата отказва да налага негативни санкции на тези, които не дават десятък – т.е. да отнема правото им на глас  като членове[7], то тя става неспособна да носи положителни сакции в обществото – да извършва благотворителност. Една църква купува на кредит парче земя, построява сграда, която също е на кредит, и плаща на пастор, който също е обвързан с дълг. Като изплати една сграда, почва да строи друга. Дарителските кампании в американските евангелски църкви са твърде зависими от програмите за строежи. Съвременните църкви притежават комплекси. Това, което им липсва са благотворителни служби.

В обществото съществува разделение на труда. Има много неща, които църквата не може да прави добре – да създаде християнско училище, кризисен център за  бременни или център за рехабилитация на наркозависими (много важно нещо във всяко общество, в което държавата създава училищата). Църквата трябва да подкрепя християнски агенции, които могат да правят тези неща.  Така стандартите на църквата ще се отразят върху дейността на тези агенции в степента, до която те са зависими от парите на църквата. Защо? Заради негативните санкции: църквата ще спре да пише чекове.

Днес църквите пишат чекове основно на банкерите. Негативните санкции са в ръцете на банкерите: няма плащане, няма строеж. Не църквите, а банкерите „размахват юмрук”. След това общинското правителство спира паричните потоци към църквата като отменя освобождаването им от данъци върху собствеността. Вече имаме втори  размахан юмрук.  После правителството заплашва, че ще отмени превилегирования статус на църквата на освободена от данъци. Вече са три юмрука.

Къде е „юмрукът” на църквата? На небето. Църквите настояват, че Бог не нанася  негативни санкции в историята. Той прави това само отвъд историята . На кратко – в свят, който не познава Бог и вечността, църквата дори не загатва за опасността да размаха юмрука си. Или както някои известни политически теоритици казват:

Но фараонът каза: Кой е ГОСПОД, че да послушам гласа Му и да пусна Израил? Не познавам ГОСПОД и няма да пусна Израил. (Изход 5:2)

Сега, когато чуете звука на тръбата, на свирката, на арфата, на лирата, на псалтира, на гайдата и на всякакъв вид музика, ако сте готови да паднете и се поклоните на образа, който съм направил, добре! Но ако не се поклоните, в същия час ще бъдете хвърлени сред пламтящата огнена пещ — и кой е онзи бог, който ще ви отърве от ръцете ми? (Дан. 3:15)

Само че разплата получава първо този, който има най-голям юмрук. Църквата поучава, че не притежава такава власт на земята. За това след личните и семейни данъци, след разходите по кредити, храна, дрехи, университет и забавление, тя получава само останки.

 Ако не е десятък, тогава дарения

Църквата, обременена от дългове, отричаща властта си да нанася санкции, пледира пред своите членове: „Правете така, както Духът ви води”. А това, което Той ги  води да правят е долу-горе същото като при Старозаветните хора. В Съединените Щатите няма деноминация, която да събира дори на половината от десятъка на своите членове.

Хората от Стария Завет бяха духовни деца. За това Бог им даде толкова много закони. Той им казваше какво да правят. Ние обаче сме възрастни, никой не ни казва какво да правим или не (без да броим държавата, разбира се). Ние трябва да се държим като възрастни. Трябва да правим жертви. Това, че жертваме икономически по-малко от половината от изисквания процент жертва на старозаветните хора, е разбира се неуместен аргумент. В крайна сметка те бяха селски народ. Ние сме урбанизирани глобалисти, навлизащи в удивителен Нов Световен ред. Трябва ли  да очакваме законите на едни примитивни хора да работят добре за нас днес? Разбира се, че не, ние сме възрастни, плащаме данъци. Църквата заслужавала 10 процента от прихода ни. Колко примитивно и наивно!

Какво трябва да даваме на местната църква? Със сигурност няма да са и десятък и дарения. Само дарения стигат. В какъв размер и на кого - ние решаваме. Това е наш суверенитет. Ние, нароът определяме санкциите (без да броим държавата, разбира се). Ние даваме и ние вземаме. Благолсовено да е името на народа. Ние контролираме клетвите. Ние кръщаваме църквата. Издигни се, Църкво!

И така служителите на църквата се показват пред народа предимно като техни представители. Молят се в името на Бога, но събират в името на народа. След което се връщат при Бога само с даренията в ръка. Процесът е йерархичен – народа казва на църквата, която е Божия представител, какво те желаят да платят.

Съвременния християнин идва при Бога и Му припомня: „Внимавай, нито цент повече! Задоволи се с това, което получаваш! И не ми излизай с тая старозаветна риторика за огън и жупел. Хич не ми се нрави. Ще прекосим улицата и ще се пресъединим към друга църква, която ще има нужда от парите ни. Те ще се радват да се присъединим към тях. Това е пазар, Стари Приятелю. Можем да пазарим около нас. Това е система  на свободен пазар, а ние сме ценово чувствителни. Ще си изберем най-добрата оферта на някоя от Твоите църкви. И без това сме малко на брой, пазарът е с намаляващ тренд, а това ни прави ценни купувачи.”

(Хората ме питат: Какво значение има есхатологията, която човек изповядва? Ами ще ви кажа – постмилениалистите не вярват, че сегашният „слаб пазар” на новоповярвали е постоянен, докато песимилениалистите вярват. Есхатологията на последните затвърждава мисленето на „купувачите на пазара”.  Това също оказва въздействие върху дисциплината в техните църкви – подрива я).

Преди три века християните вярваха, че има само три начина да излезеш от църквата – смърт, отлъчване или препоръка за изместване. Вече никой не вярва в това. Отлъчването е старомодно. Препоръките за изместване само създават усложнения - когато бъдат изпратени, църквите ги преглеждат и отхвърлят молбата за членство само за да предадат тежест на собствените си препоръки. На пазара за доброволни дарения църквите нямат голям избор. Те се превръщат в просяци, а просяците нямат право на избор.

Заключение

Църквата днес не носи делегиратата ѝ власт. Тя я е изпуснала преди век, когато е приела номинализма: свят на договори, а не завет под Бога. Когато святото общение сред повечето протестанти се превърна просто в един обичай, заветът стана просто един договор.

Господната вечеря не се взема на сериозно. Когато последствията в един случай не могат да бъдат предвидени е лесно да се възприемат като вероятни. Когато седмичното общение стане месечно, а месечното – тримесечно, а гроздовия сок замени виното – десятъците стават дарения. Номинализма подронва даването на десятък и страха на хората от налагането на църковни санкции – подронва вярата в предвидимите, заветни  Божии санкции в историята, независимо дали църквата и държавата се провалят в прилагането на Неговия закон и санкции.
Когато църквите спряха да проповядват задължителен десятък, държавата го присвои като идея, умножи го по четири и се получиха данъците.

---

[1] Гари Норт, Политически политеизъм: Митът за плурализма (Тейлър, Тексас: Институт за християнска икономика,1989)

* Бартиянство – от Барт, Карл, шведски теолог; б.пр.

* Бултманянство – от Бултман, Рудолф – немски теолог, либерал, според когото митологичните събитията в Новия Завет трябва да се тълкуват екзистенциално. б.пр.

[2]Гари Норт, Спасител на народите: Библейски образец за международните отношения(Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987) Въведение;

[3] Рей Сътън, За да преуспееш: Господство чрез завет (Второ издание, Тейлър, Тексас: Институт за християнска икономика, 1992), гл. 4.

[4] Гари Норт, Милениализмът и Социалната теория (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1990), chaps. 3, 4, 7, 8, 9.

[5] През ноември 1993 излезе един нов филм- Семейство Адамс - семейна комедия за ексцентрични садисти и мазохисти.

[6] Гари Норт, Милениализмът и Социалната теория, гл. 7

[7] Виж глава 3.