Страници

неделя, 12 март 2017 г.

Глава 3: Членство в църквата и десятък


“И да донасяме на свещениците в стаите на дома на нашия Бог първото от тестото си и възвишаемите си приноси, и плодовете от всякакво дърво, вино и маслинено масло, и десятъците от земята си, за левитите – защото левитите трябва да вземат десятъците по всичките градове, където обработваме земята.
И свещеникът, синът на Аарон, да бъде с левитите, когато левитите вземат десятъците. И левитите да донасят десятъка от десятъка в дома на нашия Бог, в стаите на съкровищницата.
Защото израилевите синове и левиевите синове трябва да донасят възвишаемите приноси от житото, от виното и от маслиненото масло в стаите, където са съдовете на светилището, и свещениците, които извършват службата, и вратарите, и певците. И така няма да оставим дома на нашия Бог.” (
Неемия 10:37-39).


След завръщането си от Вавилонски плен, израелтяните се заклеха да не изоставят дома на Бога. За да засвидетелстват сериозността на клетвата си, те донесоха десятъците си на Левитите, както Моисеевия закон изисква: „Защото десятъците, които израилевите синове принасят за възвишаем принос на ГОСПОДА, давам в наследство на Левитите. Затова казах за тях: Те да нямат наследство между израилевите синове.“ (Числа 18:24). Задачата, която Бог постави на Левитите беше да пазят границите на храма (Числа 18:1-22).

Твърде малко хора вземат на сериозно властта на модерната „демократична“ църква в Съединените Щати, в това число и нейните членове – явно няма голяма нужда от преосмисляне на членството в църква и границите, които го определят. [1] Малко християни считат, че е необходимо да спазват църковна дисциплина. Когато някой има проблем с правилата в църквата, която посещава, той винаги може да отиде в друга. Тъй като изгодата от това да контролираш местната евангелска църква е много малка, за църквата излиза сравнително евтино да пази границите си. На практика старейшините трябва да пазят едно празно ковчеже, перла, която е обезценена.

Ниските стандарти за членство в повечето евангелски църкви и деноминации правят църквите уязвими на подривна дейност и превземане. Успехът на либералните теолози в превземането на големи деноминации в САЩ и на други места в периода 1870-1960 показва колко уязвими са били църквите. Първоначално те посещават семинарии и деноминационни колежи, но постепенно успяват да уловят умовете и портфейлите и на миряните. Успехът им не се дължи само на подривната им дейност. Убеден съм, че стандартите за членство в модерната демократична църква са причината за успеха на либералите. След 1960 дори и Католическата църква капитулира.[2]

Протестантските църкви имат поне едно общо нещо помежду си – не използват десятъка като задължително условие, за да имат техните членове право да гласуват. Те допускат хора, които не изповядват вярност към универсални църковни символи и изповеди на вярата, да бъдат пълноправни членове с право на глас. Този тип църковно управление е ахилесовата пета на евангелските църкви. Те са дали права на хора, от които не изискват да потвърждават, подкрепят и защитават вярата, дадена на святите хора.

Как бих могъл да обера църквата ви

Да предположим, че реша да превзема вашата църква. Да речем, че тя притежава някаква ценна собствност, която аз бих могъл да продам на печалба на агенция за недвижими имоти. По някаква причина решавам да се сдобия със собствеността ви като вместо да давам пари решавам да поема ипотеката ви. Та, ето го моя двугодишен план да получа това, което искам.

Първо, аз знам какво иска вашата църква – нови членове. На големите, нарастващи паства винаги се гледа като на капитал. Решавам да сключа сделка с членовете на някакъв кооператив. Бавно и незабележимо те ще се присъединят към вашата църква. Ако църквата ви ги призове към олтара,те ще замаршируват по пътеката. Ако искате да ги кръстите (или прекръстите) те веднага ще се съгласят. Седмица след седмица и ще преживеете истинска евангелска експлозия. Ще бъдете изумени от това как „Святия Дух работи, за да изгради паството ви“. И след като сте ги кръстили и сте им разрешили да участват в общението, без какпа колебание ще им позволите и да гласуват. Това е номера – да обезценя собствеността ви.

Вие евентуално ще свикате църковно събрание. Когато се убедя, че моите хора контролират поне 50,1% от гласовете на църквата, ще ги инструктирам да изберат нови дякони, старейшини и попечители. Може да направим това за една вечер, а може и да изчакаме малко повече докато настъпи нашия час. Но ако църквата ви е демократична, избори след избори моите хора ще спечелят достатъчно позиции в църквата ви. (Римо-католиците няма от какво да се безпокоят, нито епископалните и методистките църкви - техните пастори ако не друго поне пазят църковната собственост.)

След време ще настъпи момент, в който моите хора ще решат да продадат собствеността на църквата. Ако пък искаме църковната собственост без формално прехвърляне на собствеността ѝ, то ще дойде ден, в който хората ми ще решат да напуснат деноминацията ви и да се присъединят към друга, която аз контролирам.

Бумащината няма никакво значение. По един или друг начин ще успеем да вземем всичко, което вие и членовете на църквата ви сте изградили с времето. Ако сте позволили на всички кръстени членове да гласуват, то значи вече сте предали всичките десятъци на моята група. Можем законно да постигнем всичко като просто подбудя достатъчно хора да гласуват, за да постигна 50,1% срещу 49,9%. Същото може да направи всяка Масонска ложа, Унитарна църква, Обединителна църква или църква на Космическите вибрации. Не съм ли прав? Проверете законовите нормативи на своята църква.

По закон нищо не може да направите, за да се защитите, освен ако не промените законовите си нормативи преди нашествениците да придобият мнозинство. Дали обаче ще успеете да видите заплахата навреме? Всяка църква в един колежански град може да бъде изгубена за няколко месеца с помощта на шепа студенти. Повечето църкви ще се зарадват на „всички тези прекрасни млади хора, които са били доведени до Исус.“ Християните са пословично наивни, когато става дума за политика. Само че, законовият процес на контрол върху църквите е силно политически. Описаният казус няма нищо общо с Моисеевия икономически закон.

Юридически граници в Моисеевия икономически закон
Въпреки заплахата от други религии, в древен Израел нямаше ограничения на имиграцията. В Израел демокрацията не беше пълна. Нямаше социална държава. За да упражняваше човек политическа или юридическа власт, той трябваше да бъде в завет с Бога на Израел. Законът поставяше религиозни изисквания, които ораничаваха лесния достъп на чужденците до юридическа власт. Едомците и египтяните нямаха право да са пълноправни членове на общността (гражданско право) до трето поколение. Моавците и амонците нямаха това право до десето поколение (Втзк. 23:3-8).

Божият закон допуска, че чужденци в земята на Израел ще има. Отново и отново Божият закон ги предупреждава да не се отнасят зле с вдовиците, сираците и чужденците. Те самите са били чужденци в Египет и са се отнасяли зле с тях, за това не трябваше да постъпват по същият начин с чужденците в тяхната земя.

Защо биха идвали чужденци в Израел? Причините са много – търговия, по-добра работна среда, по-голяма юридическа защита, по-голяма безопастност от мародери и всички позитивни изгоди, обещани на Израел от Бог във Второзаконие 28:1-14. Защо да не се възползват от по-добрите външни условия? Бог беше толкова уверен в своето заветно обещание за благословение, че беше установил дори и правила за взаимоотношенията с чужденците, които Той знаеше, че ще дойдат в Израел, за да търсят по - добър живот. Неговите благословения не бяха ограничени до вътрешните чувства на пазителите на завета. Външните благословения бяха за всички, които живееха в Неговата заветна земя и се покоряваха на Него и на закона Му.

Моисеевият закон установи две форми на членство в църквата за обрязаните хора - участие в причастието (законен достъп до Пасхата) и свещеничество (Левитите). Всеки обрязан мъж и неговото семейство можеха да участват в Пасхата (Изх. 12:9-12). Те можеха да чуят закона по време на служба, включително службата в края на седемата година, на празника на колибите, по време на който целият закон се четеше на всеки жител в Израел. (Втзк. 31:9-12)

Обслужването на тайнствата за Пасха и другите празненства бяха монопол на Левитите. Останалите израелтяни, както и обрязаните чужденци, можеха да бъдат осиновени само по преценка на Левитите и след плащане на солидна такса. (Лев. 27:2-8).[3] Единствено така те можеха да станат свещеници. Това не беше лесно за постигне. В повечето случаи само родените в Левиевото племе служеха в събранието. Принадлежността към племето беше основната юридическа граница, която защитаваше Моисеевото свещеничество.

Гражданството беше ограничено

Божият закон в епохата на Моисеевия завет разкрива, че духовната зрялост отнема време. Етичният бунт в културата може да бъде толкова голям, че за обучението на едно спазващо закона поколение да са нужни няколко поколения от верни на Божия открит закон хора. Докато не премахнат от своя живот етичния и теологичен „багаж“, който носят от своите земи, новодошлите нямаха право да участват в Божия съд. Те трябваше първо да се докажат.

Божият закон защитава мястото на гражданския съдия да не бъде превзето от новопристигнали имигранти, които са обрязани, но не са дисциплирани в спазването на Божия закон. Обрязването им дава достъп до Пасхата, но не им дава незабавен достъп до гражданската власт. [4]

Тъй като не съществуваше опасност имигрантите да се превърнат в конкуенция в гражданската или в църковната система, израелтяните можеха спокойно да ги приемат. Бог им заповяда да се държат добре с тях. Това беше форма на мащабно евангелизиране. Хора от различни краища щяха да чуят истории за просперитета и праведността в Израел и да отдадат слава на Бога:

„Ето, аз ви научих на наредби и правила, както ГОСПОД, моят Бог, ми заповяда , за да правите според тях в земята , в която влизате, за да я притежавате.
Затова пазете ги и ги вършете, защото това е мъдростта ви и разумът ви пред очите на народите, които ще чуят всички тези наредби и ще кажат: Тази велика нация наистина е мъдър и разумен народ.
Защото коя е тази велика нация, на която боговете ѝ са така близо до нея, както е винаги ГОСПОД, нашият Бог, във всичко, за което Го призоваваме?
Или коя е тази велика нация, която има такива справедливи наредби и правила като целия този закон, който днес поставям пред вас?“
(Втзк. 4:5-8)


Демокрация и имиграция

Можем да разгледаме проблема с юридическия достъп и от друга гледна точка – политическа. Двадесети век беше времето на създаване имигрантски и емигрантски бариери. Комунистическият „рай“ използва бодлива тел и пазачи, за да задържи гражданите си в границите на Новия Световен Ред. Някои от тях позволяваха на хората да пътуват, но без да вземат със себе си какъвто и да е капитал: без пари, злато, сребро и др. Можеха да пътуват само с дрехите на гърба си, нищо повече.

По подобен начин демокрациите създадоха бариери за влизане в границите им. Преди 1914 подобни забрани са били рядкост. Ако днес някой иска да отиде в някоя демократична република по-добре да носи нещо повече от куфари с дрехи или ще бъде върнат там, от където е тръгнал. Имиграционните бариери, квоти и други подобни ограничения държат надалеч „бедняците и отрепките“. Вече никоя демокрация не зачита сантименталните думи на Ема Лазарус, чиито думи са изписани върху статуята на свободата. „Дайте ми уморения ваш народ, всички жадуващи да въздъхнат свободно, хвърлени в нужда.
От далечни брегове изгонени бедни и сироти! Изпратете ги - бездомните и унижени - при мен! Издигам аз моя факел пред Златната врата!“. По-добре би било за имигрантите да си носят банкови карти ако искат да станат част от тези, които са открили „живота мечта“ в някоя демократична земя.

От къде идва тази промяна? От една страна от по-евтиния транспорт. В началото на деветнадесети век, пристигащите в Съединените щати са били от северна Европа, предимно от страни, с които САЩ са търгували. Голяма част от имигриращите маси са използвали търговски кораби - шхуни, в които най-бедните са използвани като баласт. Търговията от запад на изток е пренасяла огромни и тежки товари като дървен материал. В обратната посока са носели хора. Дори и в тези случаи пресичането на океана е отемало време и е било скъпо, за да може някой от работата класа да си го позволи. Малко хора са можели да предприемат подобно пътуване, малко са можели да заминат, освен ако от това не зависел животът им (например през втората половина на 40-те години на 19 в. ирландците бягат от картофения глад) или са открили големите възможности, които Америка предлагала (например квалифицираните работници).

До 1880 г. Шхуните са носили вълни имигранти от южна Европа и средиземноморието. Икономистът Томас Соуел пише: „Смяната на ветроходите с параходи била внезапна и драматична. До 1856 г. 97 процента от пристигащите в Ню Йорк пристигали с параходи. Промяната в произхода на имигрантите също била драматична. Ако през 1882 г. четири пети от европейските имигранти били от северна и западна Европа, то до 1907 повече от четири пети от тях са били от южна и източна Европа.“[5]

Днес този феномен се забелязва във всяка богата нация. Реактивните самолети са основното превозно средство. Гласоподавателите са осъзнали необходимостта да не дават на новодошлите имигранти законен достъп до урните. За това пък новопристигналите могат да дадат своя глас в портфейла на тези, които за момента контролират гражданското право. Ако физическото присъствие дава гражданското право на човек да гласува, в общество, което вярва, че държавата може да конфискува собствеността на хората, ничие благосъстояние не е в безопастност. Съвременните общества вярват в един изопачен вариант на осмата заповед – „Не кради, освен ако не е решено с мнозинство.“ Ето защо по време на Първата Световна Война имиграционните ограничения са съпътствани с големи покачвания на данъците. Преди 1914 никоя западно-европейска нация не е издавала задължителни паспорти на гражданите си. Днес всички го правят. Всяка нация иска от чужденците да представят паспортите си на границата.

Днешните християни осъзнават правните въпроси в политиката много преди да забележат сходните проблеми в църквата. След като разгледахме имиграцията и общественото управление, следва да разгледаме имгиграцията и църковното управление.

Двойно членство в църквата: граници

Господстващата философия на демокрацията е завладяла умовете на повечето протестанти. Те структурират църквите си така, че да не бъдат критикувани, че са „недемократични“. Проблемът на църквите без йерархична структура е, че нямат ефективни средства, за да ограничат правото на глас на новите членове. За разлика от други църкви като Римо-католическата или епископалната, където епископите са ръководителите, а йерархичната структура служи за бариера срещу завладяване на църквата от хора, които не са одобрени от епископите, независимите и презвитериянските църкви редовно се сблъскват с този проблем, когато нов посетител реши да се присъедини към тях. Понеже църквата днес е слаба, неефективна, финансово ограбена и културно импотентна може временно да отложи решаването на проблема с „натурализираните имигранти“.

Клетвени граници

Повечето църкви днес гледат на кръщението като аналог на старозаветното обрязване. На покръстените възрастни обикновено се дава право да членуват в църквата. Причастието е другия проблем. Господната вечеря се разбира като аналог на Пасхата, но са малко църквите, които напълно разбират връзката между Пасхата и причастието.

Всеки обрязан мъж е можел да присъства на Пасха (Изх. 12:48), но в съвременната църква не всеки кръстен може да участва в причастието. Църква е издигнала високи бариери за правото на пълно участие в църковния живот. Някои църкви изискват децата да са навършили определена възраст, за да участват в Господната вечеря. Други изискват тинейджърите да бъдат „одобрени“. Някои лишават кръстените от Господна вечеря докато те не преминат през някакви начални теологични курсове.

На обрязаните под Моисеевия завет подобни ограничения не са били налагани. За тях не е имало почти никаква възможност да станат служители в църковното събрание. Църковни управители са можели да бъдат само Левитите. От имиграция заплаха не е съществувала. В Новия Завет достъпът до църковна служба не е ограничаван от рождествения произход. Заемането на църковна длъжност става чрез членство в конгрегация, последвано от някакъв период на наблюдение, който включва гласувания, обучения или полагане на ръце от други членове. Това означава, че имигрантите могат лесно да станат църковни служители за сравнително кратък период. Демократичния църковен ред на Новозаветното време е заменил юридическите граници на Моисеевия завет. В евангелските църкви тези, на които им е позволен достъп до Господна вечеря, имат право и да гласуват. Протестантският възглед, че „всеки спасен човек е свещеник“ има сериозни последствия за църковното управление.

Това е неизказана и много важна причина църквите, защитаващи затворено общение да разграничават кръстените членове и тези с пълни църковни права. Някои църкви не правят подобни разграничения спрямо възрастните, но ги прилагат спрямо децата. Малко са тези, които дават право на глас на децата, но така или иначе всички те не желаят да позволят на невръстните или на младите деца да участват в причастието. А идеята за три годишно дете с право на глас е прекалена.

Днес в конгрегациите със затворено общение има първа и втора класа членове. Разделителната линия е достъпa до Господна вечеря. Не всеки покръстен може да претендира за достъп до святото общение. Аналог на това би било ако не всеки обрязан евреин имаше достъп до Пасхата. Но всеки обрязан човек в Израел можеше да присъства на Пасхата, а не само евреи. В модерното християнство паралела между тайнствата в Моисеевия Завет и Новия Завет не е особено зачитано. Свещеничеството е позволено на всеки покръстен мъж стига да отговаря на определени стандарти, без да има значение от кое племе е. Християните драстично са променили концепцията на Моисеевия завет за членство в църковното събрание. Проблемът е в имиграцията - достъпът до църковните длъжности да бъде ограничен.

Когато член на съвременната протестантска църква се сдобие със законен достъп до Господната вечеря, той също получава право на глас.[6] Така той участва в избирането на църковните служители. Той се сдобива с юридическа власт. Пред църквата изниква проблема на новодошлите духовни имигранти. Дали този човек е достатъчно квалифициран, за да преценява правилно? Дали като позволява на всеки да има право на глас църквата като институция не рискува теологичния си и юридически интегритет? Модерната църква се съгласява, че това е така, затова е измислила начин да ограничи правото на глас - като ограничи достъпа до Господна трапеза.

Ако църквата иска да запази своята теологична цялост не трябва да позволява на хора, които не споделят теологията ѝ да гласуват. Ако човек не е в завет с църквата от гледна точка на определени стандарти, по които той може да бъде съден, санкциониран или изключен, как тогава тя може да се предпази да не бъде залята от хора, които отхвърлят принципите ѝ? В крайна сметка при демокрацията мнозинството печели. Как може църквата да се увери, че новодошлите членове, които могат да станат мнозинство след едни избори, ще се придържат към нейните стандарти?

Скрининг: неизбежна концепция
Ако църквата реши чрез продължителна програма за обучение да наблюдава кандидатите за да им даде пълно право на глас, то тя се сблъсква с една неприятна и небиблейска задача – да изключи от причастието кандидатите докато не преминат някакъв оценъчен или изпитателен период. Но ако реши да даде пълно право на глас и участие в Господна трапеза на всеки кръстен, тогава заплахата от демократизиране става съвсем реална. Мнозинството печели.

Дълги години църквата е игнорирала очевидното решение на проблема с „демократичните имигранти“. Необходимо е двустепенно членство, което не зависи от законния достъп до Господната вечеря. Вземането на причастие идва веднага след покръстването. Това предотвратява юридическото съпостявяне с обрязването и участието в Пасхата. Пълното право на глас трябва периодично да бъде оценявано по определени теологични, етични и юридически стандарти. Това е Новозаветната алтернатива на икономическите, племенни ограничения от Моисеевия завет за свещеничеството.

Църквите използват това разграничение по отношение на енорийското свещеничество. Новите членове нямат достъп до амвона. Църквата като цяло е възприела двустепенна форма на членство - пастор и всички останали. Те обаче не разбират, че правото на глас е форма на юридическа власт – властта да налагаш санкции в Божието име. Гласоподавателят носи службата на съдия и в църквата и в държавата. Демокрацията в църквата е система от юридически ред. Но понеже църквата не разпознава юридическия аспект на гласуването, не разпознава и гласуващите като църковни служители. Дори и на по-ниско ниво, те са свещеници, т.е. юридически посредници между Бога и човека. В Новия Завет свещениците не принасят жертви, но упражняват съд.

Църквите имат своите явни или скрити вярвания. Те отсяват тези, които вършат зло. Колкото по-малко от злите хора премахват, толкова по-зла ще става самата тя. Лошият квас поврежда добрия, но слаб квас. Как може да се предпази добрия квас?

Скрининг чрез изповед

Покръстен член, който отказва напълно да приеме по-детайлните вярвания на старейшинството или техните стандарти на изповед, но е съгласен да бъде съден по тях, трябва да бъде допускан до Господната трапеза. Той е показал готовност да се придържа към завета. Но докато не приеме доктрините, заложени в подробните вярвания и дисциплинарни стандарти, не трябва да му бъде давано право да гласува на църковните избори.

Това разделение на първа и втора класа членове решава няколко важни проблема. Първо, няма нужда да се прави голямо изчакване между времето на покръстване и времето на достъп до Господната вечеря. Не е необходимо човек да овладява сложни вероучения. Второ, децата, включително и бебетата, могат да вземат причастие без това да компроментира легитимността на църковната власт. (Това заключение не се базира само на съображенията за църковна йерархия, има и теологични причини.)[7] Трето, хора, които искат да упражняват юридическа власт трябва да декларират безрезерната си подкрепа към основите на институциалната власт – към нейните вярвания или изповед. Четвърто, църковните служители могат да проучват живота на членовете преди да им дадат достъп до влстови позиции и да ги изключват от Господната трапеза без да чувстват вина. Пето, църквата е защитена от ограбване от хора, които не са съгласни с основновните ѝ принципи и които отказват да приемат нейното управление. Шестата причина е финансова – десятъкът.

Скрининг чрез десятък
Карл Маркс е разбирал, че за да бъде унищожена часната собственост трябва да се премахне имотното квалифициране като условие за достъп до урните. „Няма ли да се отмени частната собственост ако човек, който не притежава собственост стане законотворец над този, които притежава собственост? Правото да гласуваш на база на имотна квалификация е последната политическа форма, която припознава частната собственост“.[8]

Това, което Маркс казва за гражданското право на глас е еднакво вярно и за църковното право на глас. Когато този, който не дава десятък гласува наравно с този, който дава, тези, които не поемат определената им от Бога икономическа отговорност стават суверен над десятъка на тези, които са останали верни. Днес тези, които не дават десятък са повече от тези, които дават. Мнозинството управлява! Това прехвърля властта върху разпределянето на десятъка от тези, които се подчиняват на Божия закон към тези, които не се подчиняват.

Църквата е изправена пред дилема – тя знае, че не може да изисква от хората да плащат десятък, за да участват в Господната вечеря. Подобно искане би било незаконно. Но позволявайки на недаващите десятък да вземат Господна вечеря църквата им осигурява право на глас. Грешното схващане, че всеки възрастен, който взема причастие, автоматично получава и право на глас, води до друга грешка – прехвърляне на властта от покорните към непокорните членове.

Двустепенно старейшинство – граници

Католицизмът предпазва свещеническата длъжност от миряните като поставя безбрачния живот като изискване за достъп до тази отделена жреческа каста. Протестантските деноминации пък изискват задълбочено обучение. Презвитерянските старейшини на ръководна позиция юридически се различават от проповядващите старейшини (пастори), които са членове на презвитерянския съвет, не на местната конгрегация. Един кандидат за пастор трябва да бъде одобрен от презвитериянския съвет. Пасторът е част от една отделена юридическа класа. Тази система се нарича старейшинско служение на две нива.

В независимите църкви властта на пастора е много голяма. При тях липсва презвитериянски съвет, синод или друг управляващ орган над местния пастор. Юридическото разделение в членуването е строго. Ако се появи сериозен конфликт, конгрегацията може да уволни пастора. Той рискува да отблъсне миряните. А новите членове имат пълно право на глас. Така неговата уязвимост е още по-голяма. Той няма възможност да се обърне към някой по-виш орган за защита или разследване на обвиненията или слуховете, отправени срещу него. И така понеже той не може да бъде защитен, тези, които гласуват получават надмощие. При съвременната църковна система за гласуване това мнозинство може да не е достатъчно зряло, за да взема подобни решения.

Библейският отговор на този проблем е следния: първо, унифициране на стандартите за заемане длъжността на старейшина и оценка на таланта, призванието и възнаграждението му; второ, разделяне на членовете на такива, които упражняват юридическа власт (гласуват) и такива, които нямат това право. Юридически (но не и функционално) разликите в класата на старейшините изчезва. Между участващите в причастието са установени разграничения – изповед и десятък. Така старейшините могат да бъдат избрани от местната конгрегация да служат на позицията, в която имат талант. А членовете, които формално не са обвързани със стандартите на църквата и с десятъка, не участват във вземането на тези решения.

Всеки старейшина следва да бъде оценяван по критериите, които са посочени в 1 Тимотей 3 глава. Няма други формални критерии, които да са библейски валидни. Епископът или презвитера (ако има такъв) могат да дадат право на някой, който има повече теологични познания или мъдрост, да ръководи на местно ниво, без да изискват от него да е завършил някакво висше учебно заведение. Изискването за академични познания води до постепенно проникване и превземане на колежи и семинарии. Падението на съвременната църква може да се проследи десетилетие по десетиление до инфилтрацията на семинариите. Това беше проклятието на двустепенното старейшинство. Повечето църкви са пристрастени към дипломите.

Двустепенната система разделяща църковните членове на гласуващи и не гласуващи трябва да замени възприетите днес двустепенни системи на старейшинство и членство според достъпа до причастие.

Заключение 


Днес членството в църквата е двустепенно. Има хора, които са наполовина членове, кръстени са, но поради някаква си причина, различна от непокорство, не им е позволен достъп до Господната трапеза. На други членове им е позволено да вземат причастие тъй като отговарят на някакъв критерии – възраст, одобрение, изповед на вярата или някакви други критерии за нови членове. Проблемът е, че тази система е поставена твърде ниско в йерархията – разделението не трябва да се прави в зависимост от достъпа до Господната трапеза, а от правото на глас. Двустепенното членство не се определя от това дали имаш или нямаш право да вземаш причастие. То се определя от това дали имаш или нямаш право да гласуваш. Гласуващите – това са тези, които дават десятък и са съгласни с вярванията и изповедите на църквата.

Съвременните Протестантски църкви имат проблеми с организационната си структура. Първо – те гледат на църквата като договорна, а не като заветна институция. Не смятат, че тя е скрепена от себеобвързваща клетва пред Бога. Не смятат, че църквата живее под уникални условия и получава уникални санкции. Те гледат на Господната трапеза като на всичко друго, но не и като на това, което действително представлява – заветно подновяване.

Второ, църквите отхвърлят валидността на Моисеевия закон и задължителния характер на десятъка. Но както авторът на Евреи посочва, десятъка предхожда Моисеевия закон (Евр. 7:1-10). Десятъкът е основан на Авраамовия завет. Църквите днес не обръщат внимание на това.

Трето, много църкви практикуват отворено общение като позволяват на хора, които не са техни членове да участват в Господната вечеря. Така на членуването в църква се гледа просто като участие в някакъв социален клуб без задължителен характер. Ако църквата няма власт да отлъчва, това включва и ограничаване достъпа до Господна вечеря, най-важната санкция, която тя може да налага губи своето юридическо значение.

Четвърто, църквите, които подкрепят затворено общение, гледат на членството единствено като на законен достъп до тайнствата.... (тук липсва част от текста – б.пр.)

Участващите в тайнствата имат право да гласуват. В някои деноминации по-големите деца също имат това право. Тази аномалия е резултат от погрешното схващане, че участието в тайнствата автоматично дава право и на глас. Повечето от възрастните, които вземат причастие също и гласуват. Тази грешка допускат и съвременните демократични общества. Консервативните християни, които възприемат злите резултати от съвременната социална държава не осъзнават опасностите, които това крие в църквите.

Юридическата грешка, която подпомогна създаването на съвременната социална държава започва от църквата. Тази грешка беше копирана от държавата в края на деветнадесети век. Социализмът всъщност е копиране на църквата и нейната концепция за незадължителен десятък. Оригиналът на цялата идея е църквата – тези, които не дават десятък могат да гласуват. Един определен процент хора, които не понасят цялата тежест на данъчната система, имат власт да нанасят санкции на тези, които заемат по-висока позиция.

Време е и църквата и държавата да прекратят налагането на тази погрешна концепция на юридически санкции. Всички, които гласуват, било в църквата или в държавата, следва да плащат един и същ процент от доходите си на заветно-ауторизирания колектор. Тези, които не плащат или не дават точно това, което се изисква, не трябва да гласуват. Те имат право на ползите от живота под Божия закон - и в църквата и в държавата, но нямат право да гласуват.









[1] Гари Норт, Boundaries and Dominion: The Economics ofLeviticus (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1994).


[2] Hans Kung, The Council, Reform and Reunion (New York: Sheed and Ward, 1961); A New Catechism: Catholic Faith for Adults (New York: Herder and Herder, 1967); Joaquin Saenz y Arriaga, The New Post-Conciliar or Montinian Church (La Habra,

California: Edgar A. Lucidi, 1985); Malachi Martin, The Jesuits: The Society ofJesus and the Betrayal of the Roman Catholic Church (New York: Simon & Schuster, 1987).


[3] North, Boundaries and Dominion, ch. 36.


[4] Gary North, Political Polytheism: The Myth of Pluralism (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1989), ch. 2.


[5] Thomas Sowell, The Economics and Politics of Race: An International Perspective (New York: William Morrow, 1983), pp. 151-52. Cf. Sowell, Ethnic America: A History (New York: Basic Books, 1981), pp. lUI.


[6] Тук не говоря за това дали жените имат право да гласуват на църковни избори.


[7] Ray R. Sutton, "Presuppositions of Paedocommunion,"Geneva Papers, Special Edition (1982); James B. Jordan, "Theses on Paedocommunion," Genevc. Papers, Special Edition (1982); David Chilton, "Conversations With Nathan," Christianity and

Civilization, No.4 (1985); Peter J. Leithart, Daddy. Why Was I Excommunicated? (Niceville, Florida: Transfiguration Press, 1992).


[8] Karl Marx, "On the Jewish Question" (1843), in Karl Marx and Frederick Engels, Collected Works, vol. 3 (New York: International Publishers. 1975). p. 153.